Заспускахме се към плажа, където цяла една птича цивилизация пляскаше с криле, грачеше пронизително и ловеше риба в приливните лагуни. Баща ми ги наблюдаваше с широко отворени очи.
— Очарователно — промърмори той и зачовърка някакво вкаменено гуано с върха на химикалката си. — Ще ми е нужно известно време. Нали нямаш нищо против?
И преди бях виждал този израз върху лицето му и много добре знаех, че това „известно време“ означава безкрайно дълги часове.
— Тогава аз ще отида да потърся къщата.
— Не сам обаче, нали? Обеща ми.
— Ще намеря някой да ме заведе.
— Кой?
— Кев все ще знае някой.
Баща ми се загледа към голям ръждив фар, щръкнал насред камара от скали.
— Нали знаеш какво щеше да каже майка ти, ако беше тук.
Родителите ми имаха различни теории относно моето отглеждане и възпитание. Майка ми беше защитник на строгостта, вечно кръжеше около мен, а баща ми беше по-отстъпчив. Смяташе, че е важно от време на време да правя своите си грешки. А и ако ми позволеше да тръгна, цял ден щеше да се забавлява с гуаното.
— Добре — рече той. — Но имай грижата да ми оставиш телефона на онзи, с когото тръгнеш, който и да е той.
— Татко, тук никой няма телефон.
— Вярно — въздъхна той. — Е, да се надяваме, че можем да им се доверим.
Кев беше навън, изпълняваше някакви поръчки и понеже идеята да търся придружител сред неговите пияници не ми допадаше особено, отидох в най-близкия магазин да попитам за някой, поне нает на работа. Над вратата пишеше РИБОПРОДАВНИЦА. Побутнах я и се почувствах нищожен пред брадатия гигант с подгизнала от кръв престилка, който се извиси над мен. За миг той вдигна поглед от обезглавената риба върху тезгяха пред себе си и ме огледа изпитателно, без да изпуска от ръка обагрения в червено сатър, а аз се заклех никога вече да не проявявам пренебрежение към пияниците.
— Какво, по дяволите, ще търсиш там? — изръмжа великанът, когато му казах къде искам да отида. — Освен тресавища и бесни ветрове, друго няма да намериш.
Разказах му за дядо ми и сиропиталището. Той се намръщи насреща ми, после се наведе и огледа подозрително обувките ми.
— Да речем, че Дилън намери време да те заведе — посочи той едно дете, долу-горе на моята възраст, което редеше риба в хладилен шкаф, — но ти трябват обувки. Тия маратонки няма да ти свършат работа; калта ще ги засмуче за нула време.
— Наистина ли? — изумих се аз. — Вярно?
— Дилън! Я донеси на нашия човек тук един чифт Уелингтън!
Хлапето изпъшка и изнесе цяло представление, докато затвори хладилния шкаф и почисти ръцете си, преди да се завлече до стената с рафтове за фабрични стоки.
— За твой късмет имаме под ръка хубави здрави ботуши — рече продавачът на риба. — Плащаш един чифт и вземаш нула безплатно — избухна той в смях и заби сатъра в сьомгата. Главата ѝ отскочи от тезгяха и се приземи с безпогрешна точност в малката кофа с останки на другите гилотинирани риби.
Баща ми беше дал някакви пари за всеки случай и сега ги извадих от джоба си. Рекох си, че дребното изнудване тук е нищожна цена за срещата ми с жената, заради която бях прекосил Атлантика.
Излязох от магазина с чифт гумени ботуши, толкова големи, че ги нахлузих с маратонките на краката си, и толкова тежки, че ми беше трудно да следвам своя безжалостен гид.
— Тук, на острова, ли ходиш на училище? — запитах аз Дилън и се затичах да го настигна. Бях безкрайно любопитен да разбера как изглежда животът за някой местен на моята възраст.
В отговор той измърмори името на някакъв град на материка.
— Какво ще рече това? Час път с ферибота?
— Ъхъ.
И толкова. На по-нататъшните ми опити да го заговоря, той отвърна с още по-оскъдни нечленоразделни звуци, да не кажа никакви. Накрая се предадох и просто закрачих мълчаливо след него. На излизане от града срещнахме негов приятел. По-голямо момче с яркожълт анцуг и фалшиви златни вериги. И в костюм на астронавт нямаше да изглежда по-нелепо в Кеърнхолм. Сръчка Дилън с юмрук и се представи като Червея.