Музеят беше с отворени врати и запалени светлини, но вътре сякаш нямаше никой. Прииска ми се да намеря уредника. Надявах се да чуя от него нещо за миналото на острова и неговите жители или да си изясня някои подробности около празната къща и местонахождението на бившите ѝ обитатели. Излязъл е само за минута, рекох си аз — точно пред неговите врати посетителите не се тълпяха — и пристъпих в светилището, за да убия времето и да разгледам музейните експонати.
Предметите в експозицията — всъщност те бяха точно такива, бяха подредени в големи открити шкафове покрай стените, където преди са били пейките. Повечето бяха досадно еднообразни — все за живота в традиционното рибарско село и извечните тайнства около стопанисването на добитъка, но един артефакт привлече вниманието ми. Отредени му бяха почтено място в предната част на стаята и скъпа ракла, положена върху олтара. Поместена зад въже, което прекрачих, и зад малък предупредителен надпис, който не си направих труда да прочета, раклата имаше лакирани стени и плексигласов капак, така че посетителите можеха да съзерцават обекта единствено отгоре.
Погледнах вътре и извиках. В първия момент сякаш видях чудовище; озовах се лице в лице с черен труп. Съсухреното тяло странно напомняше създанията, които населяваха моите кошмари. Също и цветът му: сякаш беше печен на шиш. Поуспокоих се, щом разбрах, че тялото е мъртво и няма да счупи стъклото, няма да протегне ръка към врата ми и да ме нарани. Просто един музеен експонат, макар и крайно противен.
— А, запозна се значи със стареца — разнесе се глас. Извърнах се. Уредникът крачеше към мен. — Добре се справяш. Виждал съм възрастни мъже да припадат — усмихна се той широко и протегна ръка за поздрав. — Мартин Паджет. Опасявам се, че миналия път не запомних името ти.
— Джейкъб Портман — рекох аз. — Кой е това? Жертва на най-известния убиец на Уелс?
— Ха! Може и така да е, макар че не съм се сетил за това. Да ти представя най-възрастния обитател на нашия остров, познат в средите на археолозите като „Мъжът от Кеърнхолм“, макар за нас да си остава просто Стареца. Отпреди повече от две хиляди и седемстотин години е и е бил само на шестнайсет, когато е умрял. Всъщност е твърде млад.
— Две хиляди и седемстотин? — хвърлих поглед към мъртвото момче и добре запазените деликатни черти на лицето му. — Изглежда толкова…
— Така става, когато прекараш най-хубавите години от живота си на място, където няма кислород и бактерии, каквото е нашето тресавище. Там долу е извор на непресекваща младост само ако вече си мъртъв.
— Там ли го намерихте? В тресавището?
— Не аз — разсмя се той. — Работниците от мината за торфени въглища до голямата каменна могила през седемдесетте. Бил така добре запазен, че в първия момент се запитали дали убиецът не се разхожда на свобода някъде из Кеърнхолм. Ченгетата обаче забелязали лъка от каменната епоха в ръката му и примката от човешка коса около врата. В наше време вече не се прави така.
Потръпнах.
— Звучи като жертвоприношение.
— Да. Убит е с комбинация от удушаване, удавяне, изкормване и удар по главата. Малко множко е, нали?
— Допускам.
— Допускал — задави се от смях Мартин.
— Добре де, така е.
— Разбира се, че е така. Най-невероятното за нас, съвременните хора, е, че, както по всичко изглежда, момчето е приело смъртта доброволно. С готовност дори. Неговите хора вярвали, че тресавищата — нашето тресавище в това число — са входове към света на боговете и затова са най-доброто място да пренесеш най-истинския дар: себе си.
— Звучи налудничаво.
— Предполагам. Макар да подозирам, че в наше време ние се убиваме по начини, които ще се сторят налудничави на хората от бъдещето. А що се отнася до вратите към отвъдното, тресавището не изглежда толкова лош избор. Не е изцяло вода, не е изцяло и земя; някакво място по средата.
Приведе се над раклата и изпитателно се взря в тялото.
— Не е ли красив?
Отново огледах трупа. Удушен, одран, удавен и въпреки това — безсмъртен.
— Не бих казал — отвърнах аз.
Мартин се изправи и заговори с патетичен тон:
— Елате вий и поглед сведете към мъжа от катран! Почива в графитна чернота; с цвят на сажди е младото му лице; тялото му съсухрено е като въглен; стъпалата му — плавеи, със стафиди окичени!
Простря артистично ръце напред и закрачи около раклата.
— Елате вий и свидетели на безпощадното изкуство на неговите рани бъдете! Възли и лабиринти, от ножове оставени; мозък и кости, от камъни оголени; с въже, все още на шията овесено. Първият плод съсечен и удушен — към Рая устремил се — старец, в младостта затворен — на път съм да ви заобичам! — театрално се поклони той в отговор на моите аплаузи.