— Леле — рекох аз — Вие ли го написахте?
— Виноват! — отвърна той с глуповата усмивка. — Понякога, в минути на безделие, съчинявам по някой стих, но това е само хоби. Във всеки случай, благодаря за възможността да се изявя.
Зачудих се какво търси в Кеърнхолм този странен мъж със светски маниери, клоширани панталони и несръчна лирика, който приличаше по-скоро на банков мениджър, отколкото на жител на обрулен остров без телефон и павирани улици.
— За мен ще е удоволствие да ти покажа останалата част от моята колекция — поведе ме той към вратата, но се боя, че е време да затварям. Ако желаеш обаче заповядай утре.
— Всъщност, надявах се да науча нещо от вас — спрях го аз, преди да ме е отпратил. — За къщата, за която стана дума тази сутрин. Ходих да я видя.
— Гледай ти! — възкликна той. — Мислех, че съм те разубедил. Как е нашето обитавано от духове имение? Още ли е на мястото си?
Уверих го, че е така, и пристъпих направо към целта.
— Хората там — имате ли представа какво е станало с тях?
— Мъртви са — отвърна той. — Случило се е много отдавна.
Изненадах се, а не би трябвало. Мис Перигрин беше възрастна. Възрастните хора умират. Но това не означаваше да спра да търся.
— Ще се радвам да се срещна и с всеки друг, който е живял навремето там, не само с директорката.
— Мъртви са — повтори той. — Никой не е живял в онази къща след войната.
Нужно ми беше време да осмисля казаното.
— Какво имате предвид? Каква война.
— Когато по тези места казваме „война“, момчето ми, имаме предвид само една война — Втората световна. Ако не греша, били са пометени при въздушно нападение на германците.
— Не може да бъде.
— В онези дни — закима утвърдително той, — в отдалечения край на острова, до гората, където е къщата, имало противовъздушна батарея. Тя превърнала Кеърнхолм в справедлива военна цел. Не че „справедливо“ означавало нещо за германците по онова време. Както и да е, една от бомбите пропуснала целта и… — Той поклати глава. — Лош късмет.
— Не може да бъде — повторих отново аз, макар и неуверено.
— Защо не седнеш, а аз ще ти приготвя един хубав чай? — рече той. — Виждаш ми се малко отнесен.
— Просто се чувствам замаян…
Предложи ми стол в кабинета и отиде да направи чай. Опитвах се да събера мислите си. Бомбардирани по време на войната — това определено обясняваше стаите без стени. Какво беше обаче онова писмо от мис Перигрин, изпратено само преди петнайсет години с марка от Кеърнхолм?
Мартин се върна и ми подаде чаша.
— Сложих капка „Пендърин“ — рече той. — Тайната на рецептата, нали се сещаш. Надявам се да те оправи за нула време.
Благодарих му и отпих. Със закъснение усетих, че тайната на рецептата е висококачествено уиски. Сякаш напалм премина по хранопровода ми.
— Чувства се жилката, да — признах аз с почервеняло лице.
— Май че трябваше да попитам баща ти — намръщи се той.
— Не, не, всичко е наред. Ако има нещо друго обаче, което можете да ми кажете за нападението, ще ви бъда задължен.
Мартин се настани на стола срещу мен.
— И аз съм любопитен. Казваш, че дядо ти е живял тук. Никога ли не го е споменавал?
— Аз също искам да разбера това — отвърнах. — Допускам, че се е случило, след като е напуснал. В края на войната ли е станало или по-рано?
— Срамувам се да го призная, но не зная. Ако настояваш обаче, мога да те запозная с някого, който ще ти каже — моя чичо Оги. На осемдесет и три е и цял живот е прекарал тук. Умът му още сече като бръснач. — Мартин хвърли поглед към часовника си. — Ако го хванем преди серията на „Отец Тед“ по телевизора, вярвам, че той с удоволствие ще ти каже всичко, от което се интересуваш.
Десет минути по-късно двамата с Мартин седяхме здраво приклещени на претрупания с книги и кутии с износени обувки диван във всекидневната на чичо Оги. Имаше и лампи, достатъчни да осветят пещерите Карлсбад, но всички, без една, бяха изключени. Започнах да осъзнавам, че животът на отдалечен остров превръща хората в плъхове. Оги седеше с лице към нас в изтънял блейзър с копчета от пижама. Сякаш беше очаквал компания. Говореше и се люлееше в покрит с найлон шезлонг. Изглежда само фактът, че има публика, го правеше щастлив. Наложи се най-напред да коментираме изчерпателно въпроса за времето, политиката в Уелс и окаяното състояние на днешната младеж, преди Мартин най-после да насочи вниманието му към нападението и децата от дома.