— Разбира се, че ги помня — рече той. — Странни хора се бяха събрали там. Виждахме ги от време на време в града — децата, а понякога и детегледачките. Купуваха мляко, лекарства, все продукти от първа необходимост. Казваш им „добро утро“, а те ще отклонят поглед встрани. Не бяха от най-общителните, нали разбирате; там, в онази отдалечена голяма къща. Хората много приказваха за нещата, които се случват при тях, макар никой да не знаеше със сигурност.
— Какво приказваха?
— Глупости всякакви. Както ти казах, никой не знаеше със сигурност. Вярвам само, че не бяха обикновени сираци — не като тези в дома „Бернардо“ или децата, които идват в града по празниците и винаги имат време да побъбрят. Тези бяха наистина различни. Някои от тях дори не говореха английския на Нейно Величество. Или какъвто и да е английски, ако трябва да сме точни.
— Защото те всъщност не са били сираци — отвърнах аз. — Били са бегълци от други държави. Полша, Австрия, Чехословакия…
— Такъв ли бил случаят? — вдигна вежди Оги и ме стрелна с поглед. — Странно, не бях чувал.
Изглежда, че го бях обидил с претенцията да знам повече за неговия остров от него самия. Столът му заскърца по-остро, по-агресивно. Ако дядо и другите деца са били посрещнати по този начин в Кеърнхолм, не е чудно, че са странили от жителите му.
— А бомбардировката, чичо? — прочисти гърло Мартин.
— Косата ми още се изправя. Дяволски шваби! Кой може да ги забрави?
И той се впусна във витиевато описание на живота на острова под заплахата от въздушните атаки на германците: ревът на сирените, суматохата и блъскането в скривалищата; доброволецът, който притичва от къща на къща нощем, да се увери, че завесите са дръпнати и уличните светлини — загасени, за да лиши вражеските пилоти от лесни мишени. Направили всичко възможно да се подготвят, макар че не допускали някога да ги ударят, като вземем предвид пристанищата и заводите на материка, все по-важни цели от малката батарея, разположена в Кеърнхолм. Една нощ обаче бомбите завалели.
— Звукът беше ужасяващ — рече Оги. — Сякаш чудовища тъпчеха острова и като че ли продължи с векове. Тонове стовариха върху нас, въпреки че, благодаря на Бога, никой в града не беше убит. Не мога да кажа същото за нашите стрелци, макар да направиха всичко по силите си, нито пък за бедните души от сиропиталището. Една бомба му стигаше и край. Дадоха живота си за Великобритания. Така че, откъдето и да са били — Бог да ги благослови.
— Помните ли кога се случи? — запитах аз. — В началото на войната или в края?
— Мога да ти кажа точната дата — отвърна той. — Случи се на трети септември 1940.
Останах без дъх. Пред очите ми изникна пепелявото лице на дядо и устните, които движеше с усилие, докато изричаше същите думи. Трети септември 1940.
— Дали… Сигурен ли сте? Това ли беше датата?
— Никога не съм участвал в сражение — каза той. — Млад бях, не ми достигаше една година. Така че, да, сигурен съм.
Бях шокиран и напълно объркан. Шегуваше ли се някой с мен? По странен, извратен начин? Не беше смешно.
— И никой не оцеля? — запита Мартин.
Старецът се замисли за момент със зареян в тавана поглед.
— Сега като казваш — отвърна той, — сещам се за един. Само един. Млад човек, не по-възрастен от теб. — Люлеещият се стол спря, докато той се опитваше да си припомни. — Дойде в града пеш на другата сутрин без драскотина по себе си. Изглеждаше съвършено спокоен, въпреки че беше станал свидетел на кончината на своите приятели. Това беше най-странното.
— Най-вероятно е бил в шок — каза Мартин.
— Не бих се учудил — отвърна Оги. — Единствено попита баща ми кога е следващият кораб за материка. Рече, че иска да вдигне пушката и да изпотрепе проклетите копелета, които бяха убили неговите хора.
Разказът на Оги звучеше невероятно, почти като историите, които бях слушал от дядо Портман, но въпреки това му вярвах.
— Познавах го — рекох аз. — Това е бил дядо ми.
Двамата ме погледнаха стреснато.
— Да пукна дано! — възкликна Оги.
Извиних се и станах. Мартин видя, че не съм на себе си и предложи да ме изпрати до кръчмата, но аз отказах. Имах нужда да остана сам с мислите си.
— Ела ми на гости още тези дни — каза той на сбогуване. Обещах да го сторя.
Поех по дългия път обратно покрай трепкащите светлини на пристанището в натежалия от солената вода и пушека от комините на стотина камини въздух. Вървях по края на дока и гледах луната да се надига над водата. Представях си как дядо стои там в онази ужасяваща сутрин, вцепенен от шока, и чака кораб, който да го отведе по-далеч от ужаса на смъртта към войната и още повече смърт. Невъзможно беше да избяга от чудовищата; дори на този остров, голям колкото песъчинка на картата, защитен от гъста мъгла, остри скали и разпенени приливи. Никъде нямаше сигурност. Това беше ужасната истина, която дядо се опитваше да ми спести.