В далечината генераторите се задавиха и заглъхнаха, а светлините покрай пристанището и от прозорците за миг трепнаха и угаснаха. Представих си как изглежда островът от височината на самолет — целият внезапно премигва и притъмнява, сякаш никога не е съществувал. Миниатюрна супернова звезда.
Вървях по осветения от луната път и се чувствах незначителен. Намерих баща си в кръчмата, на същата маса, пред полупразна чиния телешко със станал вече на грес сос.
— Я виж ти, кой се прибра — каза той, когато седнах. — Запазих ти вечеря.
— Не съм гладен — отвърнах аз и му разказах какво съм научил за дядо Портман.
Изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото изненадан.
— Не мога да повярвам, че не ни е разказал това — рече той. — Никога нито дума.
Разбирах гнева му. Едно е дядо да спести на внука си подобна информация, но съвсем различно — баща да я държи в тайна от сина си, и то толкова време.
Опитах се да насоча разговора в друга посока.
— Удивително, нали? Всичко, през което е преминал.
— Не мисля, че можем да осмислим напълно ситуацията — кимна той.
— Но и дядо Портман знае как да пази тайна.
— Шегуваш ли се? Този човек беше емоционален Форт Нокс.
— Чудя се обаче дали това не обяснява причината да бъде така дистанциран, когато си бил малък. — Баща ми ме изгледа изпитателно и разбрах, че или трябва бързо да уточня какво имам предвид, или рискувам да престъпя границата. — На два пъти вече е губил семейството си. Веднъж в Полша, втори път тук — приемното си семейство. И когато с леля Сузи сте се появили…
— Парен каша духа?
— Говоря сериозно. Не мислиш ли, че все пак той не е изневерявал на баба?
— Не зная, Джейк. Не вярвам, че нещата са толкова прости — въздъхна баща ми и дъхът му замъгли халбата пред него. — Но мисля, че зная едно — причината с дядо ти да сте толкова близки.
— Да?
— Трябвали са му петдесет години да превъзмогне страха си и да има семейство. Ти се появи в подходящия момент.
Не знаех как да реагирам. Как да кажа на собствения си баща, че неговият баща не го е обичал достатъчно? Нямах това право, затова само му пожелах лека нощ и се качих в стаята си.
През по-голямата част от нощта се въртях неспокойно в леглото. Не спирах да мисля за писмата — първото, което баща ми и леля намерили като деца, от „другата жена“ и второто, което аз прочетох преди месец, от мис Перигрин. Въпросът, дали не са писани от едно и също лице, не ми даваше мира.
Пощенската марка от писмото на мис Перигрин беше отпреди петнайсет години, но според разказите на всички очевидци, дамата е била изпратена в отвъдното още през 1940 година. На ум ми идваха две възможности: или дядо си е кореспондирал с мъртвец — със сигурност твърде малко вероятно, — или лицето, на което е писал, не е мис Перигрин, а някой, използвал нейната самоличност, за да прикрие своята собствена.
Защо му е на човек да прикрива самоличността си в писмо? Защото иска да премълчи нещо. Защото е „другата жена“.
А ако фактът, че дядо е прелюбодеец и лъжец е единственото, което успея да установя в това пътуване? Дали преди да издъхне, той се опитваше да ми разкаже за смъртта на осиновилото го семейство или да признае някаква безвкусна, стародавна афера? Навярно и двете, а истината беше, че на младини толкова пъти е преживявал раздяла с близките си, че вече не е знаел как да създаде собствено семейство или как да му бъде верен.
Това бяха само догадки. Не бях сигурен в нищо, нямаше и кого да попитам. Всички, които можеха да ми дадат отговор, отдавна бяха мъртви. За по-малко от двайсет и четири часа цялото това пътуване се беше обезсмислило.
Заспах трудно. На зазоряване ме събуди някакъв звук. Обърнах се да видя какво е и скочих в леглото. На скрина беше кацнала голяма птица и се взираше надолу към мен. Главата ѝ беше покрита с пригладени назад пера, а ноктите ѝ потракваха върху дървото, сякаш се накланяше напред-назад от ръба, за да ме огледа по-добре. Не свалях очи от нея. Чудех се дали не сънувам.
Извиках баща си и при звука на гласа ми птицата отхвръкна от скрина. Закрих лицето си с ръце и се претърколих, а когато отново надникнах, вече я нямаше. Беше излетяла през отворения прозорец.