Баща ми се препъна и влезе в стаята още сънен.
— Какво става?
Показах му следите от нокти върху скрина и едно перо на пода.
— Боже, невероятно — възкликна той и завъртя перото в ръце. — Почти не можеш да видиш сокол-скитник толкова близо до хората.
Помислих, че не съм чул добре.
— Сокол-скитник ли каза? Перигрин?
— Сокол-скитник — рече той и вдигна перото. — Удивителни създания. Най-бързите птици на земята. Телата им приемат аеродинамична форма във въздуха и се променят до неузнаваемост.
Името беше просто съвпадение, но остави у мен странно, натрапчиво усещане.
По време на закуската се питах дали не съм се отказал прекалено лесно. Макар навярно вече да нямаше нито един жив, с когото да разговарям за дядо, къщата оставаше, а голяма част от нея беше неизследвана. Ако някога е пазела отговорите относно моя дядо — писма, фотоалбум или дневник, — те трябва да са изгорели или изгнили преди десетилетия. Ако обаче напуснех острова, без да съм сигурен, знаех че ще дойде ден, в който ще съжалявам.
И така, аз, който съм необичайно податлив към кошмари, нощни страхове, фантоми, привидения и неща, които реално не съществуват, реших отново да отида до изоставената, несъмнено обитавана от призраци къща, в която десетина или повече деца бяха срещнали своя край.
Пета глава
Утрото беше прекрасно. Оставих кръчмата зад себе си с усещането, че прекрачвам в някоя от онези силно ретуширани фотографии, качени за фон на десктопа на новите компютри: прострели се в далечината улици с артистично грохнали хижи отстъпваха пред зелени поля, свързани от лъкатушни каменни стени, а целият пейзаж беше увенчан от понесени от вятъра бели облаци. Отвъд всичко това обаче, над къщите и полята, и овцете, които обикаляха като малки пухчета захарен памук, виждах езиците гъста мъгла да облизват хребета в далечината, където този свят свършваше и започваше другият — студен, влажен и без слънце.
Прехвърлих билото и се изваля пороен дъжд. Както можеше да се очаква, бях забравил гумените ботуши, а пътеката изведнъж се превърна в кална ивица. Предпочитах да се намокря, вместо да изкача два пъти хълма за една сутрин, затова приведох глава срещу ръмящия дъжд и упорито продължих напред. Скоро минах покрай заслона и различих неясните очертания на овцете, скупчени вътре, за да се защитят от студа, а след това и обгърнатото в мъгла блато, смълчано и призрачно. Замислих се за две хиляди и седемстотин годишния обитател на музея на Кеърнхолм и се зачудих колко ли още като него има насред тези поля. Неоткрити, заключени в смъртта; колко ли още бяха се жертвали тук в стремежа си да открият рая.
Докато стигна сиропиталището, ситният дъжд се превърна в порой. Нямаше време да се мотая из подивялата градина около къщата и да размишлявам върху страховитите ѝ очертания — шмугнах се вътре и останалата без праг врата сякаш ме погълна, а изпъстрените с дъждовни петна дъски на пода поддадоха под стъпките ми. Спрях и изстисках водата от ризата си, изтръсках и косата си и когато горе-долу се поизсуших, се огледах наоколо. Не бях съвсем сигурен какво точно търсех. Кутия с писма? Името на дядо, изписано на стената? Изглеждаше малко вероятно.
Лутах се из купчините дрипави, стари вестници по пода и надничах под столовете и масите. Представях си, че се натъквам на ужасяваща гледка — куп скелети, покрити с почернели от огъня дрипи, но намерих единствено стаи, зарити под пластове мръсотия и с оголени от влагата и вятъра стени, които приличаха повече на пейзажа навън, отколкото на домашен интериор. Приземният етаж беше безнадежден. Върнах се при стълбището. Съзнавах, че този път трябва да го изкача. Питах се единствено дали да тръгна нагоре или надолу. Довод да не се кача беше, че при нужда, освен да се хвърля от прозореца, не разполагах с друга възможност да се измъкна бързо (от някой незаконно настанил се тук скитник, от вампир или каквото там обремененият ми мозък изнамереше). Долу щях да имам същия проблем, но един глас ми нашепваше, че ще е и тъмно, а аз нямам фенерче. Значи, горе.
Стълбите се разлюляха и възроптаха под тежестта ми със симфония от скърцания, но ме удържаха. Онова, което открих горе, в сравнение с бомбардирания приземен етаж, поне приличаше на запазена от времето капсула. Наредени по дължина на коридора, стаите със скъсани тапети бяха в удивително добро състояние. Макар в една или две да имаше мухъл там, където някой счупен прозорец беше пропуснал дъжда, покъщнината в останалите, ако се почистеше от праха, щеше да е като нова: плесенясала риза, преметната небрежно през облегалката на стола, дребни монети, пръснати по тоалетната масичка. Не беше трудно да повярвам, че всичко е, както са го оставили децата, сякаш времето беше спряло в нощта, в която бяха умрели.