Обикалях помещенията и оглеждах мебелите, сякаш бях археолог. Играчки плесенясваха в кутия; по перваза на прозореца бяха разпилени пастели, избледнели от светлината на десет хиляди следобеда; къщичка за кукли с куклите в нея и с осъдени в претрупания с орнаменти затвор. В скромната библиотека влагата беше извила рафтовете в криви усмивки. Прокарах пръсти по потъмнелите обложки, сякаш избирах някоя за прочит. Имаше класически текстове като „Питър Пан“ и „Градината на тайните“, истории, написани от забравени вече автори, учебници по латински и гръцки. Стари чинове стояха скупчени в ъгъла. Това явно е била класната им стая, а мис Перигрин — тяхната учителка.
Опитах се да отворя една масивна двойна врата. Натиснах дръжката, но вратата се беше издула и не помръдна, затова се засилих и я блъснах с рамо. Поддаде с пронизителен писък, а аз паднах по лице на пода. Надигнах се и се огледах. Тази стая трябва да е принадлежала на мис Перигрин. Сякаш бях в замъка на Спящата красавица. Обвити в паяжина свещници по стените, отрупана с кристални бутилки тоалетна масичка с огледала, огромно дъбово легло. Представих си последния път, когато е била тук. Отхвърлила е чаршафите посред нощ, разбудена от воя на сирените, и е събрала сънливите деца. Грабнали са палтата и са заслизали по стълбите.
Чудех се дали са се изплашили и дали са чули идващите самолети?
Почувствах се странно. Представих си, че някой ме наблюдава; че децата са още тук, запазени в стените като момчето от блатото. Чувствах, че надничат към мен през пукнатините и ключалките.
Отидох в следващата стая. През прозореца се промъкваше мъждива светлина. Бледосините тапети висяха на ивици над две малки легла, все още покрити с прашни чаршафи. Нещо ми подсказа, че това е стаята на дядо.
„Защо ме изпрати тук? Какво искаше да видя?“
Тогава забелязах нещо под едно от леглата и коленичих да погледна. Беше стар куфар.
„Твой ли е бил? С него ли се качи на влака последния път, когато видя майка си и баща си, докато първият ти живот ти се е изплъзвал?“
Изтеглих го и заопипвах дрипавите кожени каиши, с които беше опасан. Лесно го отворих, но вътре намерих само семейство мъртви бръмбари.
И аз се почувствах мъртъв. И странно натежал. Сякаш земята се завъртя по-бързо, притеглянето ѝ нарасна и ме прикова към пода. Внезапно ме обзе умора и седнах на леглото — неговото легло, може би. Без да осъзнавам, се излегнах на мръсните чаршафи и се взрях в тавана.
„За какво си мислеше, докато лежеше тук нощем? И ти ли сънуваше кошмари?“
Разплаках се.
„Разбра ли, когато родителите ти умряха? Почувства ли, че си отиват?“
Заплаках още по-силно. Колкото и да се стараех, не можех да се спра.
Не можех да се спра и започнах да изреждам на ум всички лоши неща, за които се сещах. Скоро вече плачех толкова силно, че едва си поемах дъх между риданията. Мислех си за моите прародители, умрели от гладна смърт. Мислех си за изтощените им тела, захвърлени в пещите за изгаряне като отпадъци, понеже хора, които те дори не познавали, са ги мразели. Мислех си, че децата, обитавали този дом, са били изпепелени и хвърлени във въздуха, понеже някакъв пилот, на когото му е било все едно, е натиснал бутона. Мислех си за раздялата на дядо със семейството му и как е пораснал с чувството, че е без баща, а сега аз съм крайно напрегнат и сънувам кошмари, сам съм в тази порутена къща и проливам горещи, нелепи сълзи върху ризата си. И всичко това заради една трагедия със седемдесетгодишна давност, която ми беше предадена като непоносима семейна ценност и заради чудовища, с които не можех да се боря, понеже до едно бяха мъртви и не можеха да бъдат убити или доближени по какъвто и да е начин. Дядо поне е успял да се присъедини към армията и се е борил с тях. А аз какво да правя?
Кризата премина, но в главата ми цареше хаос. Притворих очи и притиснах кокалчетата на пръстите си върху тях, за да спра, макар и за момент, болката. Когато ги отворих, стаята сякаш беше променена — през прозореца проникваше един-единствен слънчев лъч. Станах, доближих пукнатото стъкло и видях, че отвън едновременно и вали, и грее — в своеобразна метеорологична аномалия, за чието наименование липсваше единодушие. Майка ми — не ви будалкам — я наричаше „сирашки сълзи“. Припомних си и как Рики описваше това явление: „дяволът бие жена си!“ Разсмях се и се почувствах малко по-добре.