След това видях нещо в избледнялото слънчево петно върху пода на стаята, което до този момент не бях забелязал. Изпод второто легло се подаваше пътнически сандък — или поне ръбът му. Приведох се и отмахнах чаршафа, за да го огледам.
Голям стар пътнически сандък, заключен с огромен ръждясал катинар. Би могъл да е и празен, помислих си аз. Човек обаче не заключва празни сандъци. Този сякаш почти крещеше: „Отвори ме! Пълен съм с тайни!“
Сграбчих го от двете страни и го дръпнах. Не помръдна. Отново дръпнах, този път по-силно — не поддаде и сантиметър. Не бях сигурен дали просто е тежък, или десетилетията на натрупана влага и прах го бяха слепили с пода. Изправих се и го ритнах на няколко пъти. Сякаш се отмести. Започнах да тегля ту едната, ту другата страна и успях да го избутам целия изпод леглото. Върху пода останаха две дълбоки драскотини. Задърпах катинара, но въпреки че беше ръждясал, той не поддаде. Мина ми през ум, че ключът сигурно е наоколо, но не можех да пропилея часове в търсене, а ключалката беше толкова изгнила, че се съмнявах, че ще е нужен. Не ми оставаше друго, освен да счупя катинара.
Огледах се за нещо, което да свърши работа. Намерих строшен стол в съседната стая. Откъртих единия му крак. Вдигнах го над главата си като екзекутор и го стоварих с всички сили върху сандъка, после отново и отново, докато накрая кракът се счупи и аз останах с разцепеното дърво в ръце. Огледах стаята за нещо по-здраво и забелязах, че единият метален прът от рамката на леглото беше разхлабен. След няколко бързи ритника той изтрака върху пода. Проврях единият му край под катинара и наклоних другия назад. Нищо не се случи.
Насилих го с цялата си тежест, краката ми се отделиха от пода, сякаш използвах пръта от рамката като лост, за да се повдигна. Сандъкът изпука. И толкова.
Започна да ми писва. Ритнах го и натиснах пръта с всички сили. Вените пулсираха на врата ми, когато изкрещях: „Отвори се, дявол да те вземе, отвори се, тъп сандък такъв!“ Най-после бях намерил отдушник на безсилието и гнева си. Ако не можех да накарам мъртвия си дядо да сподели своите тайни с мен, щях да ги измъкна от стария сандък. Прътът обаче се плъзна и аз паднах на пода, останал без дъх.
Лежах и се взирах в тавана, докато се опитвах да възстановя дишането си. „Сирашките сълзи“ бяха спрели и сега навън просто валеше, по-силно и отпреди. Помислих си дали да не се върна в града за по-тежък чук или ножовка, но това само щеше да предизвика въпроси, на които не исках да отговарям.
После ме споходи блестяща идея. Ако успеех да строша сандъка, нямаше защо да се притеснявам за катинара. И коя сила би била по-голяма от мен и моите „естествено“ слаби мишци, които насилваха дървото с импровизирани средства? Земното притегляне. В крайна сметка бях на втория етаж на къщата, нямаше как да го вдигна толкова високо, че да го хвърля през прозореца, но перилото на стълбите отдавна се беше разпаднало. Достатъчно беше само да го завлека надолу по коридора и да го бутна от площадката. Дали съдържанието му щеше да издържи удара, беше отделен въпрос, но поне щях да разбера какво е.
Наведох се и започнах да тласкам сандъка към коридора. Не бях изминал и сантиметри, когато металните му крака заораха в мекия под, той заседна и спря. Заобиколих, без да се замислям, от другата страна, вкопчих се в катинара с две ръце и го дръпнах. За моя голяма изненада сандъкът се отмести почти с метър. В усилията ми нямаше нищо възвишено — всичките тези прикляквания и тласъци със задника, които повтарях до безкрай и които неизменно бяха придружени от висок, раздиращ слуха шум от стържене на метал в дърво. Не след дълго вече бях излязъл от стаята и се влачех крачка по крачка, праг след праг към площадката. Бях се увлякъл в ритмичния екот на своето начинание и целият плувнах в пот.
Довлякох най-после сандъка до площадката и с едно последно, не особено елегантно изгрухтяване го притеглих след себе си. Този път се плъзна леко и след още няколко тласъка вече се люлееше несигурно на ръба. Последен напън и щях да го запратя долу. Исках да видя как се разцепва като награда за всичките ми усилия, затова се изправих и предпазливо пристъпих към перваза, докато не видях пода на сумрачната стая долу. Притаих дъх и леко побутнах сандъка с крак.
Поколеба се, залюля се за една безкрайна, както ми се стори, минута и рязко полетя. Преобърна се на няколко пъти в грациозен забавен каданс и се сгромоляса. Разнесе се оглушителен трясък, от който сякаш цялата къща потрепери. Към мен се надигна облак прах. Закрих лице с ръце и се отдръпнах, докато се разнесе. Миг по-късно пристъпих напред и отново надникнах през площадката. Не видях обаче купчина разтрошено дърво, както наивно се бях надявал, а само назъбените ръбове на огромна дупка на пода. Сандъкът беше пропаднал в мазето.