Втурнах се по стълбите надолу и надникнах през разбития под, сякаш беше процеп в тънък лед. На пет метра под мен, през воала от прахоляк и тъмнина съзрях останките от сандъка. Разтрошил се беше като огромно яйце. Парчета от стените бяха примесени с отломки от изпочупените дъски. Навсякъде бяха разпилени малки късчета хартия. В крайна сметка изглежда, че бях намерил кутия с писма! Присвих очи и различих силуети върху тях — лица, тела. Тогава осъзнах, че това изобщо не са писма, а снимки. Десетки снимки. Въодушевих се. След това също толкова бързо изстинах, понеже осъзнах нещо ужасяващо.
Налагаше се да сляза долу.
Мазето представляваше лабиринт от помещения, така тъмни, че със същия успех можех да ги изследвам и със завързани очи. Слязох по скърцащите стълби и спрях долу с надеждата след време да привикна, но към такава тъмнина не беше възможно. Надявах се да свикна и с миризмата — странна, възкисела воня като в шкафа с реактиви в кабинета по химия, но нямах този късмет. Изпъшках с притисната към носа яка на ризата си и пристъпих с протегнати напред ръце. Можех само да се надявам, че нещата ще се оправят.
Препънах се и едва не паднах. Нещо стъклено се търколи по пода. Сякаш миризмата стана още по-тежка. Започнах да си представям, че от тъмнината към мен се промъкват някакви неща. Оставете чудовищата и призраците; какво щеше да стане, ако в пода имаше друга дупка? Никога нямаше да намерят трупа ми.
После, в проблясък на гениалност, се сетих, че ако извикам екрана с менюто на телефона, който носех в джоба си (макар да бях на двайсет километра от най-близкото място, където апаратът ми можеше да покаже и една линия на обхват), щях да имам миниатюрно фенерче. Протегнах го напред. Светлината едва проникна през тъмнината, затова я насочих към пода. Пропукани плочи и миши изпражнения. Отклоних я встрани. Отвърна ми слаб отблясък. Пристъпих и осветих наоколо. От тъмнината изплува стена от рафтове със стъклени буркани. Бяха с всякакви форми и размери, прашасали и пълни с желатинообразни неща, плувнали в мътна течност. Сетих се за кухнята и гръмналите буркани с плодове и зеленчуци, които бях открил там. Може би долу температурата беше по-постоянна и тези бяха оцелели.
Когато приближих обаче, разбрах, че това не бяха плодове и зеленчуци, а органи. Мозъци. Сърца. Бели дробове. Очи. Запазени в своеобразен домашно приготвен формалдехид, което обясняваше и отвратителната воня. Щях да повърна и отстъпих в тъмното, отвратен и объркан. Какво беше това място? Подобни буркани човек можеше да види в подземния етаж на някое медицинско училище, а не в пълна с деца къща. Ако не бяха всички прекрасни неща, които дядо Портман ми беше разказал за това място, вероятността мис Перигрин да е спасявала деца само за да вземе органите им, нямаше да ме учуди.
Щом малко се съвзех, вдигнах поглед и съзрях друг проблясък пред себе си — не отражение от телефона ми, а слаб лъч дневна светлина. Идваше от направената от мен дупка. Мобилизирах се. Дишах през вдигнатата си риза и гледах да стоя настрани от стените и всяка друга ужасяваща изненада, скрита в тях.
Лъчът ме отведе зад ъгъла в малко помещение с увиснал таван. Дневна светлина струеше през отверстието върху пропуканите плочи на пода и купчината натрошено стъкло, над което се виеше гъст прах. Тук-там като късове изсушено месо прозираха парчета разкъсан килим. Изпод мръсотията до слуха ми стигна дращенето на малки крака. Някой мишеподобен обитател беше преживял разпадането на своя свят. Насред всичко лежеше разбитият сандък с разпилени като конфети около него фотографии.
Проправих си път през отломките, през щръкналите като върхове на копия дървени летви и през обсипаните с гвоздеи дъски. Коленичих и се заех да изровя каквото мога от камарата. Чувствах се като спасител, който разчиства стъкло и прогнило дърво и изважда лица от боклуците. Една част от мен искаше да бързам, защото никой не ми гарантираше, че остатъкът от пода след миг няма да се сгромоляса върху главата ми, но не можех да се въздържа и да не ги разгледам.
На пръв поглед приличаха на снимки от стар семеен албум. Хора лудуваха по плажовете, усмихваха се от верандата в задния двор; имаше пейзажи от острова и много деца, сами или по двойки, в непринудени кадри и в портрети от официални събития насред театрален декор, притиснали към себе си кукли с мъртви очи, сякаш бяха ходили в някой страховит търговски център от края на века, с онези студия с гримьор, който да те разкраси преди снимката. Това, което ми се стори наистина плашещо обаче, бяха не подобните на зомби кукли, странните прически на децата, или факта, че те сякаш никога не се усмихваха, а че колкото повече се взирах в тях, толкова по-близки ми ставаха. Определени кошмарни прилики ги свързваха със старите фотографии на дядо — особено с онези, скрити на дъното на кутията за пури. Сякаш всички бяха от една серия.