Момичето, чийто глас чух, се изправи, за да ме огледа по-добре. Между ръцете ѝ потрепваше светлина, която не идваше от фенер или свещ, а по-скоро приличаше на кълбо жив пламък, подхранван от голата ѝ кожа. Видял бях нейна снимка преди не повече от пет минути и на нея тя изглеждаше почти същата, дори държеше същата странна светлина между дланите си.
„Аз съм Джейкъб — искаше ми се да кажа. — Вас търсех.“ Не можех да отворя уста и затова просто седях и гледах.
Лицето на момичето посърна. Имах окаян вид. Бях мокър от дъжда, покрит с прах и клечах насред купчина отпадъци. Представа нямах кого очакваха да видят в дупката на пода, но това не бях аз.
Помежду им се разнесе шепот. После изведнъж се изправиха и се пръснаха. Резките им движения отключиха нещо в мен и отново можех да говоря. Викнах им да спрат, но стъпките им вече заглъхваха по дъсчения под към вратата. Прегазих отломките в краката си и сляпо се запрепъвах през вонящото мазе към изхода. Докато стигна до първия етаж, където откраднатата от тях дневна светлина се беше върнала, вече бяха изчезнали безследно.
Изскочих навън, спуснах се по ронливите каменни стълби, затичах по тревата и закрещях: „Чакайте! Спрете!“ Те обаче си бяха отишли. Огледах двора, гората. Дишах тежко и се проклинах.
Нещо се стрелна между дърветата. Извърнах се да видя какво е и долових смътно движение зад гъстите им клони — края на бяла рокля. Нейната рокля. Спуснах се през гората. Исках да я догоня. Тя затича надолу по пътеката.
Прескачах паднали дънери и се провирах под ниски клони. Гоних я, докато дробовете ми пламнаха. Тя все така се опитваше да ми се изплъзне. Изостави пътеката и се втурна в непроходимата гора. Най-после гъсталакът свърши и пред нас се ширна тресавището. Обнадеждих се. Сега нямаше къде да се скрие. Трябваше само да се затичам по-бързо и щях да я догоня. Бях с маратонки и джинси, а тя носеше рокля, затова не можеше да се състезава с мен. В момента, в който започнах да я настигам обаче, тя рязко свърна направо през блатото. Нямах друг избор, освен да я последвам.
Беше невъзможно да тичам. Почвата не беше сигурна: затъвах в дълбоки до коляното дупки; тиня просмукваше панталоните и лепнеше по краката ми. А момичето сякаш знаеше къде стъпва и се отдалечаваше все повече и повече. Накрая съвсем изчезна в мъглата. Почти не различавах следите ѝ в калта, за да я последвам.
Изгубих я от поглед, но очаквах следите ѝ да свърнат към пътеката. Наместо това те се насочиха към вътрешността на тресавището. После мъглата ме обгърна плътно, вече не виждах пътеката и започнах да се чудя дали някога ще се измъкна. Опитах се да извикам: „Казвам се Джейкъб Портман! Внук съм на Ейб! Няма да ти причиня зло!“ — но сякаш мъглата и калта погълнаха гласа ми.
Стъпките ѝ ме отведоха до могила от камъни. Приличаше на голямо сиво иглу, обаче си беше куп камъни — една от неолитните гробници, на които беше наречен Кеърнхолм.
Малко по-висока от мен, дълга и тясна, с правоъгълно, подобно на врата отвърстие в единия край, купчината се извисяваше над калта насред туфа трева. Изпълзях от тресавището върху относително твърдата почва, която я опасваше като пръстен, и осъзнах, че се намирам пред вход към дълбок тунел. От двете страни като древни, изгубили през вековете значението си йероглифи бяха издълбани странни примки и спирали. „Ето къде е лежало момчето от блатото“, казах си аз. Или по-вероятно: „Надежда всяка оставете, вие, що пристъпвате тук“.
Влязох, понеже следите на момчето водеха натам. Тунелът беше влажен, непрогледно тъмен и толкова тесен, че можех да се придвижа единствено приведен и в своеобразен рачешки ход. За късмет, затворените пространства не бяха сред нещата, които ми изкарваха ума.
Представих си, че момичето изплашено трепери някъде напред, и заговорих, докато бавно напредвах. Направих всичко по силите си да я уверя в добронамереността си. Думите ми се връщаха като ехо, което ме объркваше. Бедрата вече ме боляха от странната поза, която бях принуден да заема, когато тунелът изведнъж се разшири в тъмно като рог, но достатъчно голямо помещение, че да се изправя и да простра ръце встрани, без да докосна някоя стена.
Извадих телефона си и отново го използвах за фенерче. Не ми отне много време да разбера, че е зала с размерите на моята спалня. Съвършено празно. От момичето нямаше и следа.
Стоях там и се опитвах да разбера как, по дяволите, беше успяла да се измъкне, когато ми хрумна нещо — нещо така очевидно, че се почувствах като глупак, задето ми отне толкова време да го осъзная. Момичето никога не беше съществувало. Плод беше на въображението ми, също както и останалите. Навярно умът ми ги беше сътворил в мига, в който се взрях в снимките им. И внезапната, странна тъмнина, която предшестваше тяхното пристигане! Пълно помрачение.