— Така ли? — рече той и тръсна на тезгяха чашата, която пълнеше. — Това тук да ти прилича на хотел?
Столовете изпукаха, когато клиентите се извърнаха и се втренчиха в мен. Плъзнах поглед по лицата им. Не разпознах нито едно.
„Преминавам през шизофреничен момент, рекох си аз. Точно сега. Такова, значи, е усещането.“ Само дето не усещах нищо. Не виждах светкавици и дланите ми не се потяха. По-скоро сякаш светът полудяваше, не аз.
Казах на съдържателя, че явно е станала грешка.
— С баща ми имаме стаи горе — рекох. — Ето ключът, вижте — извадих го аз от джоба си за доказателство.
— Дай — отвърна мъжът зад тезгяха, приведе се напред и го грабна от ръката ми. Вдигна го в мъждивата светлина и го огледа като бижутер. — Ние нямаме такива ключове — изръмжа той и го плъзна в джоба си. — Кажи ми сега какво всъщност търсиш горе и този път не ме лъжи!
Почувствах, че лицето ми пламна. Никога досега възрастен, който не е мой роднина, не ме беше наричал лъжец.
— Вече ви казах. Ние наехме тези стаи! Попитайте Кев, ако не ми вярвате!
— Не познавам никакъв Кев и не понасям изсмукани от пръстите истории — хладно отвърна той. — Тук не отдаваме стаи под наем и аз съм единственият обитател горе!
Огледах се с надеждата някой да се усмихне съучастнически и да ми покаже, че това е някаква шега. Лицата на мъжете обаче останаха напълно безизразни.
— Тоя е американец — отбеляза мъж с огромна брада. — Може да е и от военните.
— Глупости! — изръмжа друг. — Я го виж, че той е още пеленаче.
— Ти виж тоя шлифер — потърка между пръстите си ръкава на якето ми брадатият. — Къде ще намериш такова нещо по магазините? От военните ще да е.
— Чакайте — опитах се да ги възпра аз, — не съм от военните и не се опитвам да измъкна нищо от вас, уверявам ви! Искам само да намеря баща си, да си взема нещата и…
— Американец е, да го вземат дяволите! — изблея един дебелак и надигна внушителните си телеса от стола, за да ми препречи пътя към вратата, накъдето бавно отстъпвах. — Акцентът му ми звучи калпаво. На бас, че е швабски шпионин.
— Не съм шпионин — неуверено възразих аз. — Просто се изгубих.
— Т’ва го разбрах — отвърна той и се разсмя. — Аз викам да изтръгнем истината от него по старомодния начин. С въже!
Наоколо се разнесоха одобрителни пиянски викове. Не бях сигурен дали бяха сериозни, или само „се майтапеха“, но не държах да се застоявам тук, за да го установя. „Бягай!“, беше единственото, което здравият разум подшушна на мозъка ми. Далеч по-лесно щеше да ми е да разбера какво става вън от тази дупка, пълна с пияници, които заплашват да ме линчуват. Разбира се, бягството щеше само да ги убеди във вината ми, но не ми пукаше.
Опитах се да заобиколя дебелака.
Посегна да ме хване, забавените реакции на един дебел пияница обаче не можеха да се опрат на един бърз и останал без дъх страхопъзльо. Престорих се, че тръгвам наляво, отскочих надясно и се проврях покрай него. Той гневно се разкрещя. Останалите се надигнаха от столовете и се втурнаха след мен, но аз се изплъзнах на косъм от ръцете им и хукнах навън в ясния следобед.
Втурнах се надолу по улицата, под краката ми хвърчеше пръст, но гневните гласове постепенно заглъхнаха зад мен. Свърнах при първия завой, за да се скрия от полезрението на преследвачите си, и прекосих кален двор, по който с пронизителни писъци се разбягаха новоизлюпени пилета. После притичах през широко, открито пространство и жените, наредили се на опашка за вода пред стар кладенец, извиха глави след мен. Мярнах ниска стена пред себе си и трябваше да реша как да я прескоча. „Ръката там, вдигни крака, прехвърли се.“ Приземих се на оживен път. Някаква талига едва не ме прегази. Почти се блъснах в хълбока на коня, каруцарят изкрещя нещо недотам любезно по адрес на майка ми, а копитата и колелото оставиха следи на сантиметри от пръстите на краката ми.
Събитията ми се изплъзваха. Схващах само две неща: първо, твърде възможно беше да губех разсъдъка си и второ, трябваше да се отдалеча от хората, докато разбера какво всъщност става или не става с мен. Втурнах се по пътеката зад наредени в две редици хижи. Исках да се махна от града и да се скрия някъде. Движех се в бърз ход с надеждата, че по-малко биех на очи, ако не тичам. Бях кален и изпоцапан, а и американец.
Стрясках се от най-малкия шум или случайно движение, а това не помагаше особено на усилията ми да се държа нормално. Кимнах и помахах на една жена, която простираше, но като всички останали и тя ме изгледа втренчено. Ускорих крачка.