Зад мен се разнесе странна глъч. Шмугнах се в някаква пристройка. Затаих дъх зад полупритворената врата и се взрях в изпъстрените с надписи стени. „Дули е мръсна дебелогъза курва. Ник’ъв кеф!“
Накрая покрай мен се прокрадна кучка, следвана от котило джафкащи палета. Поех дълбоко дъх и се поотпуснах. Съвзех се, доколкото ми беше възможно, и се върнах на пътеката.
Нещо ме сграбчи за косата. Преди да успея да извикам, една ръка се плъзна около мен и притисна острие към гърлото ми.
— Само се опитай да крещиш и ще ти прережа гърлото — разнесе се глас.
С нож на шията ми моят нападател ме изтласка към стената на пристройката, заобиколи и се изправи пред мен. Изненадах се, че не беше някой от мъжете в кръчмата. Беше момичето. Носеше семпла бяла рокля, лицето ѝ беше неумолимо и въпреки това удивително красиво, макар че явно се бореше с изкушението да изтръгне гръкляна ми.
— Какво си ти? — изсъска тя.
— Ъъ… американец съм — заекнах аз, без да съм съвсем сигурен какво ме пита. — Аз съм Джейкъб.
Притисна още по-силно ножа към гърлото ми. Ръката ѝ трепереше. Изплашена беше, а това означаваше, че е опасна.
— Какво търсеше в къщата? — запита тя. — Защо ме преследваше?
— Просто исках да поговоря с теб. Не ме убивай!
Изгледа ме смръщено.
— За какво да поговориш?
— За къщата. И за хората, които са живели в нея.
— Кой те изпрати?
— Дядо. Казва се Ейбрахам Портман.
Слиса се.
— Лъжеш! — извика тя. Погледът ѝ заблестя гневно.
— Мислиш, че не зная какво си? Не съм вчерашна! Отвори очи. Искам да видя очите ти!
— Не лъжа! Ето — разтворих аз очи, колкото се може по-широко.
Тя се повдигна на пръсти и се взря в тях, после тропна с крак и извика:
— Не, истинските ти очи! Гадини като теб вече не могат да ме заблудят с лъжите си за Ейб!
— Не те лъжа и това са моите очи! — Така притискаше гърлото ми, че едва си поемах дъх. За късмет, ножът беше тъп, иначе със сигурност щеше да ме пореже. — Виж, не съм онова, което мислиш — изграчих аз. — Мога да ти докажа.
Ръката ѝ охлаби леко натиска.
— Докажи го или ще полея тревата с кръвта ти.
— Имам нещо тук — посегнах аз към джоба си.
Тя отскочи назад и ми кресна да спра с насочено към очите ми острие.
— Писмо е, спокойно!
Отново притисна ножа към гърлото ми, а аз бавно извадих писмото и снимката на мис Перигрин от якето си. Подадох ѝ ги.
— Тук съм отчасти и заради това писмо. Имам го от дядо си. Птицата го е писала. Така сте наричали директорката си, нали?
— Това не доказва нищо! — отвърна тя, макар че почти не го погледна. — И откъде, по дяволите, знаеш толкова много за нас?
— Нали ти казах, дядо…
Грабна писмото от ръцете ми.
— Не искам да слушам повече тия тъпотии!
Явно бях засегнал чувствително място. Замълча за момент, с изкривено от огорчение лице, сякаш обмисляше как да се отърве от трупа ми, когато изпълни заканите си. Преди да вземе решение обаче, от другия край на долината се разнесоха викове. Извърнахме се и видяхме мъжете от кръчмата да прииждат към нас, въоръжени с дървени тояги и земеделски сечива.
— Какво е това? Какво си направил?
— Не си единствената, която иска да ме убие.
Свали ножа и го насочи към ребрата ми, а после ме сграбчи за яката.
— Сега си мой заложник. Прави каквото ти кажа или ще съжаляваш!
Не възнамерявах да споря. Не бях сигурен дали в ръцете на това неуравновесено момиче можех да разчитам на по-добра съдба, отколкото със сганта от запенени пияници, които размахваха тояги, но поне имах шанса да намеря някои отговори.
Блъсна ме и двамата затичахме по съседната пряка. По средата на пътя тя свърна встрани и ме повлече след себе си. Шмугнахме се под въже с прострени чаршафи, прескочихме оградата от ситна телена мрежа и се озовахме в двора на малка селска къща.
— Влизай тук — прошепна момичето и се огледа, за да се увери, че никой не ни е видял, после ме бутна през вратата във вонящия на торфени въглища коптор.
Като оставим кучето, заспало на дивана, вътре нямаше никой. То отвори едно око, изгледа ни, но не се впечатли от онова, което видя, и отново заспа. Спуснахме се към прозореца с изглед към улицата и се притиснахме до стената. Застинахме и се ослушахме. Момичето продължаваше да ме държи за ръката с желязна хватка и с насочен към ребрата ми нож.
Изтече една минута. Гласовете на мъжете сякаш затихнаха, после отново се върнаха. Трудно се ориентирах къде са. Обходих малката стая с поглед. Изглеждаше прекомерно примитивна, дори за Кеърнхолм. В ъгъла имаше струпани плетени кошове. Пред огромната чугунена печка с въглища стоеше тапициран със зебло стол. На отсрещната стена висеше календар и макар да беше прекалено тъмно, за да различа цифрите, ми хрумна нещо.