— От коя година е?
Момичето ми шътна да млъкна.
— Питам сериозно — прошепнах аз.
За миг впи учуден поглед в мен.
— Не зная какво игра играеш, но върви и виж сам — побутна ме тя към стената.
Календарът беше с черно-бяла снимка на тропически пейзаж. На нея се усмихваха възпълнички момичета с огромни цици и старомодни плажни костюми. Отгоре пишеше: „Септември 1940 г.“.
Първият и вторият ден от месеца бяха зачеркнати с кръстчета. Вцепених се. Прехвърлих през ум необяснимите неща, на които бяха станал свидетел тази сутрин: странната и внезапна промяна на времето; островът, който мислех, че познавам, изведнъж се оказа населен с непознати; къщите и мебелите около мен, макар да бяха нови, изглеждаха стари като стил. Календарът на стената обясняваше всичко.
Трети септември 1940 година. Как беше възможно?
После се сетих за едно от последните неща, които дядо ми каза. „От другата страна на гроба на стареца“. Тогава така и не успях да разбера значението на тези думи. Понякога се питах дали не е имал предвид някакви духове — след като всички деца, които познаваше, бяха мъртви, за да ги намеря, аз трябваше да отида от другата страна на гроба. Твърде поетично, наистина. Дядо ми обаче беше прозаичен. Не беше особено вещ в метафорите и внушенията. Просто ми беше дал буквални насоки. Нямаше време за пояснения. „Стареца“ беше прозвището, дадено от местните на момчето от тресавището, а каменната могила беше неговият гроб. Днес влязох в нея и излязох някъде другаде: в трети септември 1940 година.
Мислех за всичко това, когато стаята се преобърна и коленете ми се подгънаха. Обгърна ме пулсираща, кадифена тъмнина.
Съвзех се на пода с вързани за готварската печка ръце. Момичето крачеше нервно и явно водеше оживен разговор със себе си. Затворих отново очи и се заслушах.
— Трябва да е гадина — казваше тя. — Защо иначе ще слухти около старата къща като крадец?
— Нямам и най-малка представа — отвърна мъжки глас, — но май че и той не е наясно.
В крайна сметка тя все пак не говореше на себе си, макар че от мястото, където лежах, не можех да видя събеседника ѝ.
— Не е разбрал, че е в примка, казваш.
— Сам виж — отвърна тя и направи неопределен жест към мен. — Можеш ли да си представиш роднина на Ейб да е дотам безхаберен?
— Допускаш, че е гадина? — продължи младият мъж. Извих леко глава и огледах стаята, но пак не го видях.
— Бих казала, че е някоя предрешена гадина — отвърна момичето.
Кучето, вече разбудено, дотърча и започна да ближе лицето ми. Опитах се да не му обръщам внимание, но банята с език беше толкова лигава и обилна, че накрая трябваше да седна, за да се избавя.
— Я виж кой е буден — рече момичето и подигравателно изръкопляска. — Представлението беше на висота. Припадъкът ми достави особено удоволствие. Убедена съм, че театърът е изгубил велик актьор, когато си се посветил на убийство и канибализъм.
Отворих уста, за да се защитя, но замълчах, понеже забелязах, че към мен се носи една чаша.
— Ето малко вода — каза младият мъж. — Не можем да те оставим да умреш, преди да те отведем обратно при директорката, нали?
Гласът му сякаш идваше от празното пространство. Пресегнах се за чашата и едва не я изпуснах, когато малкият ми пръст докосна невидима ръка.
— Много е непохватен — рече младият мъж.
— Ти си невидим — апатично отвърнах аз.
— Да. Милърд Нълингс, на вашите услуги.
— Не му казвай името си — извика момичето.
— А това е Ема — продължи той. — Донякъде параноична, както, вярвам, сам сте доловили.
Ема хвърли поглед към него — или по-скоро в пространството, където предполагах, че той стоеше, — и не каза нищо. Чашата потрепери в ръката ми. С усилие се опитах да си обясня ситуацията, в която бях изпаднал, но отвън се чуха гневни гласове.
— Тихо! — изсъска Ема. Стъпките на Милърд се отдалечиха към прозореца и завесите се повдигнаха на сантиметър.
— Какво става? — попита Ема.
— Претърсват къщите — отвърна той. — Не можем да останем тук дълго.
— Ами, ние и навън няма как да излезем!
— Кой знае — отвърна той. — Да погледна за всеки случай книгата си.
Завесите отново се спуснаха. Видях подвързана с кожа тетрадка да се вдига от масата и да се разтваря във въздуха. Милърд си тананикаше със затворена уста, докато прелистваше страниците. Минута по-късно шумно я затвори.