Нека уточня казаното по-горе: за мен се оказа невъзможно да бъда уволнен от „Първа помощ“. На всеки друг служител биха показали вратата и при далеч по-невинни провинения. Такава беше първоначалната ми тактика. В Енгълуд, малкия, сънлив крайбрежен град, в който живеех, имаше три дрогерии „Първа помощ“. В област Сарасота дрогериите бяха двайсет и седем, а в цяла Флорида сто и петнайсет — пръснати из щата като неизлечим обрив. А не можех да бъда уволнен, понеже моите чичовци ги притежаваха. Не можех и да напусна, защото работата в „Първа помощ“ отдавна се беше превърнала в свещена семейна традиция. С действията по собственото си саботиране си спечелих вражда с Шели, каквато човек рядко може да си навлече, и постоянната ненавист на колегите, които — да бъдем откровени — и иначе биха ме ненавиждали, тъй като, без значение колко компютърни таблици бих съсипал или колко клиента бих ощетил с рестото, един ден пак щях да наследя завиден дял от компанията, а те — не.
Шели нагази сред памперсите и заби пръст в гърдите ми. Тъкмо щеше да изплюе язвителната си реплика, когато от високоговорителите се разнесе глас:
— Джейкъб, обаждане за теб на втора линия. Джейкъб, втора линия.
Шели застина, вперила поглед в мен, а аз заотстъпвах назад и я оставих с червеното ѝ като презрял нар лице насред отломките от кулата.
Стаята за персонала беше усойно помещение без прозорци. Обляна от ярката светлина на машината за сода, Линда, помощник-фармацевтът, гризеше сандвич с филийки без кора. Кимна към телефона на стената.
— Търсят те на втора линия. Не зная кой е, но изглежда е изплашен до смърт.
Слушалката висеше на кабела.
— Джейкъб? Ти ли си?
— Да, дядо Портман.
— Джейкъб, слава на Бога. Трябва ми ключа. Къде ми е ключът? — гласът му беше разстроен, едва си поемаше дъх.
— Кой ключ?
— Не ме разигравай — изръмжа той. — Знаеш кой ключ.
— Сигурно си го прибрал някъде.
— Баща ти трябва да те е подучил — рече той. — Кажи ми къде е. Не е нужно той да знае.
— Никой нищо не ме е подучил. Взе ли си хапчетата тази сутрин? — опитах се да променя темата на разговора.
— Идват за мен, разбираш ли? Нямам представа как са ме намерили след толкова години, но са успели. С какво да се защитя? С ножа за масло ли?
Не за първи път го чувах да говори така. Дядо остаряваше и ако трябва да бъда искрен, дъската му почваше да хлопа. Първоначално признаците на умствено разстройство бяха едва доловими — забравяше например да напазарува или се обръщаше към майка ми с името на леля. Това лято обаче деменцията му изведнъж направи рязък завой. Причудливите истории, които съчиняваше за живота си по време на войната — чудовищата, омагьосания остров — изведнъж се превърнаха в безпощадна реалност. Последните седмици беше особено неспокоен и родителите ми, вече притеснени, че е опасен за себе си, обмисляха дали да не го настанят в специализиран приют. Не знам защо, но аз единствен получавах подобни апокалиптични обаждания.
Както обикновено, положих всички усилия да го успокоя.
— В безопасност си. Всичко е наред. Ще взема някой филм, да го изгледаме двамата по-късно, какво ще кажеш?
— Не! Стой там, където си! Тук не е безопасно!
— Дядо, чудовищата не идват за теб. Ти си ги убил всичките във войната, забрави ли? — извърнах се към стената. Исках да прикрия думите си в този безумен разговор. Линда хвърляше към мен любопитни погледи зад модното списание, което се преструваше, че чете.
— Не всичките — отвърна той. — Не, не, не. Убих много, вярно, но винаги идват нови.
Чувах го да вдига шум из къщата. Отваряше чекмеджета, хвърляше някакви предмети. Напълно беше изперкал.
— Стой настрана, разбра ли? Аз ще се оправя — ще им срежа езиците и ще им избода очите, така трябва да процедира човек с тях! Само да можех да намеря дяволския си КЛЮЧ!
Въпросният ключ беше от огромния шкаф в гаража на дядо Портман. Там имаше припаси от огнестрелно и хладно оръжие, достатъчни за нуждите на малко полицейско поделение. Посветил беше половината си живот да ги събере; странстваше по изложби на муниции извън щата, впускаше се в дълги ловни пътешествия и влачеше семейството си, което неохотно го следваше в слънчевите неделни дни по стрелбищата, където всеки трябваше да упражни точния си мерник. Толкова обичаше пистолетите, че понякога спеше с тях. Баща ми можеше да го потвърди с една стара снимка: дядо Портман дреме с револвер в ръка.