— Мърдай — кресна тя и ме побутна. — Горе има врата.
Придвижих се напред, където тунелът свършваше. Ема се промъкна край мен, седна и ритна стената със стъпалата си. Вратата се отвори и изведнъж се озовахме навън.
— Ето ви — чух да каза Милърд, когато изпълзяхме на тясната уличка.
— Не устоя на изкушението да устроиш спектакъл, нали?
— Изобщо не разбирам за какво говориш — отвърна Ема, макар да си личеше, че е доволна от себе си.
Милърд ни поведе към една каруца, която сякаш чакаше нас. Покатерихме се отзад и се наместихме под платнището. Като по чудо отнякъде се появи един мъж, яхна коня, плесна юздите и колата се люшна в неравен ход.
Известно време пътувахме мълчаливо. Шумът, който долиташе отвън, ми подсказа, че излизаме от града.
Събрах кураж и попитах:
— Ти как разбра за каруцата? А за самолетите? Да не си медиум?
— Не бих казала — изкиска се Ема.
— Ами всичко това се е случило вчера — отвърна Милърд. — И онзи ден. Във вашата примка не е ли същото?
— Моята какво?
— Той не е от която и да е примка — каза Ема с нисък глас. — Нали ти казах, той си е проклета гадина.
— Не мисля. Една гадина никога няма да се остави да я хванат жива.
— Виждаш ли — прошепнах аз, — не съм каквото там казваш. Аз съм Джейкъб.
— Ще видим тази работа. Стой сега тихо. — Ема се пресегна, повдигна крайчеца на платнището и видяхме синя ивица подскачащо небе.
Шеста глава
Отминахме последните хижи и слязохме мълчаливо от каруцата. Пресякохме хребета пеш. Вървяхме към гората. Ема крачеше до мен, безмълвна и замислена, но все още хванала ръката ми. От другата страна Милърд си тананикаше и подритваше камъчетата по пътя. Бях нервен и объркан и ми се гадеше от вълнение. Част от мен чувстваше, че се случва нещо важно. Друга очакваше всеки момент да се събудя, да се измъкна от този трескав сън, стресов епизод или каквото е там, да се съвзема насред локва лиги в „Бърза помощ“ и да си кажа: „Ей, това си го биваше“, а после да се върна към отегчителното старо задължение да бъда себе си.
Не се събудих обаче. Продължавахме да вървим. Момичето, което можеше да запали огън с дланите си, невидимото момче и аз. Движихме се през гората, а пътеката беше широка и чиста като алея в национален парк, после се показа обширна морава, изпъстрена с цветя и прорязана от спретнати лехи. Бяхме стигнали къщата.
Взрях се изумен — не защото беше ужасяваща, а защото беше красива. По чакълестата пътека нямаше нито едно разместено камъче, нито един прозорец не беше счупен. Унило клюмналите кулички и комини, които помнех, сега наперено се издигаха към небето. Гората стоеше на почетно разстояние, а преди беше погълнала стените ѝ.
Поведоха ме по застлана с плочи пътека и нагоре по наскоро боядисаните стъпала на верандата. Ема вече не виждаше заплаха в мен, но преди да влезем, завърза ръцете ми на гърба — по-скоро за показност. Приела беше ролята на ловеца, който се прибира у дома, а аз бях нейната плячка. Готвеше се да ме въведе в къщата, но Милърд я спря.
— Обувките му са целите в кал — рече той. — Не може да ходи така. Птицата ще получи удар.
Моите поробители спряха и ме изчакаха да си сваля калните обувки и чорапи. Милърд предложа да навия и крачолите на панталоните, за да не се влачат по килима. Подчиних се, а Ема нетърпеливо ме сграбчи за ръката и ме повлече през вратата.
Тръгнахме по коридора, който в моите спомени беше почти непроходим заради изпочупените мебели, и минахме покрай сега блестящото стълбище от полирано дърво. Иззад перилата, от всекидневната — отвсякъде към нас надничаха любопитни лица. От ситния като скреж хоросан нямаше и следа. На негово място стоеше дълга дървена маса, заобиколена от столове. Това беше същата онази къща, която бях обиколил, но сега всичко си беше на мястото. Вместо петната зеленикава плесен имаше тапети, ламперия и боя в светли тонове. Във вазите бяха наредени цветя. Тромавите купчини изгнило дърво и плат се бяха превърнали в елегантни кушетки и кресла, а слънцето струеше през високите прозорци, които в спомените ми бяха толкова мръсни, сякаш боядисани в черно.