Накрая стигнахме малка стая с изглед към задния двор.
— Дръж го, докато уведомя директорката — рече Ема на Милърд и аз почувствах дланта му да обгръща лакътя ми. Когато тя излезе обаче, той ме пусна.
— Не се ли страхуваш, че мога да изям мозъка ти — запитах го аз.
— Всъщност, не.
Извърнах се към прозореца и удивен се загледах навън. Дворът беше пълен с деца. Познавах почти всяко едно от тях от жълтите фотографии. Някои се излежаваха под зелените дървета, други хвърляха топка или се гонеха покрай прелелите от цвят лехи. Досущ раят, който дядо описваше. Това беше омагьосаният остров; това бяха децата с магически способности. Ако сънувах, вече не исках да се събудя — не точно сега.
Някой ритна силно топка на поляната, тя излетя и се заклещи сред клоните на огромен, подрязан във формата на динозавър храст. В същата редица имаше още няколко от тези животни-дървета: фантастични създания, колкото къщата на ръст, които пазеха дома откъм гората — включително крилат грифон, изправен на задните си крака, кентавър и морска сирена. Две момчета се затичаха след топката и спряха до кентавъра, а след тях пристигна и едно по-малко дете. Веднага разпознах „левитиращото момиче“ от снимките на дядо, само дето сега тя не левитираше. Пристъпваше бавно и тежко, сякаш нещо я притегляше към земята.
Когато се изравни с момчетата, момичето вдигна ръце и се остави да го привържат с въже през кръста. Предпазливо събу обувките си и изведнъж отскочи нагоре като балон. Удивително беше. Издигаше се, а въжето оставаше здраво вързано за кръста ѝ. После, понеже момчетата я държаха, увисна във въздуха на три метра височина.
Момичето каза нещо, момчетата кимнаха и започнаха да отпускат въжето. Тя бавно се издигна отстрани на кентавъра и когато стигна гърдите му, протегна ръце да вземе топката. Топката обаче се оказа заклещена навътре в клоните. Момичето погледна надолу и поклати глава, а момчетата я свалиха на земята, където тя отново нахлузи обувките с тежести и развърза въжето.
— Забавляваш ли се? — запита Милърд. Мълчаливо кимнах. — Знаят и по-лесен начин да си вземат топката, но сега имат публика.
Навън друго момиче вървеше към кентавъра. Наближаваше двайсетте. Видът ѝ беше налудничав. Косата ѝ скоро щеше да се превърне в плъст. Тя се наведе, хвана зелената опашка на подрязания храст, уви я около дланта си и притвори очи, сякаш се съсредоточи в себе си. Миг по-късно кентавърът раздвижи ръка. Гледах напрегнато през стъклото зелената фигура пред себе си. Помислих си, че може да е от бриза, но тогава всеки един от пръстите му се сви, сякаш бавно възвръщаше чувствителността си. Удивен наблюдавах как внушителната ръка на кентавъра се сгъна в лакътя и се протегна към гърдите, изтръгна топката и я запрати към окуражаващите го деца. Когато възобновиха играта, момичето с разбърканата коса пусна опашката на кентавъра и тя отново застина неподвижно. До мен дъхът на Милърд замъгли прозореца. Извърнах се удивен.
— Не искам да бъда неучтив, но вие хора ли сте?
— Ние сме необикновени — отвърна той учудено. — А ти не си ли?
— Не зная. Не мисля.
— Много жалко.
— Защо си го пуснал? — запита някой зад нас. Обърнах се и видях Ема до вратата. — Както и да е — отсече тя, приближи и грабна въжето. — Хайде. Директорката ще те приеме сега.
Прекосихме къщата, следвани от любопитни погледи, които надничаха през открехнатите врати и зад диваните. Влязохме в малка слънчева всекидневна, където на стол с висока облегалка, положен върху дебел персийски килим, седеше авторитетна наглед дама и плетеше. Облечена беше от главата до петите в черно, косата ѝ беше вдигната на съвършен кок, придържан на тила ѝ с игла; имаше дантелени ръкавици и блуза с права яка, закопчана стегнато около врата. Беше така придирчиво чиста, както и цялата къща. И да не бях намерил снимката ѝ сред другите в натрошения сандък, пак можех да се досетя коя е. Мис Перигрин.
Ема ме поведе по килима и прочисти гърлото си. Куките на мис Перигрин преустановиха равномерния си ритъм.
— Добър ден — каза дамата и вдигна поглед. — Ти трябва да си Джейкъб.
— Откъде знаете, че той… — зяпна Ема срещу нея.
— Аз съм директорката Перигрин — вдигна тя пръст към Ема и я накара да замълчи. — Или, ако предпочиташ, понеже в момента не си поверен на моите грижи — мис Перигрин. Радвам се най-после да се запозная с теб.