Мис Перигрин протегна облечена в ръкавица длан към мен и когато аз не отвърнах, забеляза въжето около китките ми.
— Мис Блум! — викна тя. — Какъв е смисълът на това? Така ли се отнасяме ние към гостите си? Веднага го развържи!
— Госпожо, той подслушва, лъже и аз не зная още какво — Ема ме погледна с недоверие и пошушна нещо на мис Перигрин.
— О, мис Блум — високо се разсмя мис Перигрин. — Говориш съвършено нелепи неща! Ако това момче беше гадина, вече щеше да къкриш в казана му за супа. Разбира се, че е внукът на Ейбрахам Портман. Виж го само!
Въздъхнах с облекчение. Може пък да не ми се наложи да обяснявам кой съм. Тя ме беше очаквала!
Ема понечи да възрази, но мис Перигрин ѝ затвори устата с хладен поглед.
— Добре де — въздъхна Ема, — но да не кажете, че не съм ви предупредила.
С няколко подръпвания на възела, въжето падна.
— Моля да извиниш мис Блум — рече мис Перигрин, когато разтрих ожулените си китки. — Определено е склонна да драматизира.
— Забелязах.
— Ако е онзи, който казвал, че е — навъси се Ема, — защо първо нищо не знае за примките; не знае даже коя година сме. Хайде, попитайте го!
— Онзи, който казва, че е — поправи я мис Перигрин. — И единствената личност, към която ще се обърна с въпросите си утре следобед, ще си ти, млада госпожице. Ще обсъдим употребата на граматическите времена!
Ема изстена.
— Сега, ако нямаш нищо против — рече мис Перигрин, — искам да разменя няколко думи с мистър Портман насаме.
Момичето разбра, че е безполезно да спори. Въздъхна и отиде до вратата, но преди да излезе, извърна глава и хвърли към мен един последен поглед през рамо. Върху лицето ѝ беше изписана загриженост, каквато не бях забелязал досега.
— И вие, мистър Нълингс — провикна се мис Перигрин. — Възпитаните хора не подслушват чужди разговори!
— Задържах се само, за да разбера дали не искате чаша чай — рече Милърд, а аз сякаш долових нотки на сервилност в гласа му.
— Не бих казала — лаконично отвърна мис Перигрин. Чух босите крака на Милърд да се отдалечават по дъските на пода и вратата се затвори зад него.
— Бих те поканила да седнеш — рече мис Перигрин и посочи мекия стол зад мен, — но ми се струва, че си покрит с мръсотия.
Коленичих на пода с чувството, че съм поклонник, който моли напътствия от всепризнат оракул.
— От няколко дни вече си на острова — рече мис Перигрин. — Защо ти беше нужно толкова време, преди да ни посетиш?
— Не знаех, че сте тук — отвърнах аз. — А вие как разбрахте за моето идване?
— Наблюдавах те. И ти ме видя, макар че навярно не го осъзна. Бях с променен вид. — Тя се пресегна и изтегли дълго сиво перо от косата си. — Когато наблюдаваш хора е далеч по-уместно да се предрешиш като птица — додаде мис Перигрин.
Гледах я с отворени уста.
— Значи онази сутрин вие бяхте в стаята ми? — запитах аз. — Соколът?
— Сокол-скитник — поправи ме тя. — Сокол-скитник, естествено.
— Значи е вярно! — рекох аз. — Вие сте Птицата!
— Прякор, който толерирам, но не поощрявам — отвърна тя. — А сега на въпроса ми — продължи мис Перигрин. — Какво, по дяволите, търсеше в онази потискаща развалина?
— Вас — отвърнах аз и очите ѝ за миг се разшириха. — Не знаех как да ви намеря. Едва вчера разбрах, че всички сте… — Замълчах за момент, понеже осъзнах колко странно ще прозвучат думите ми. — Нямах представа, че сте мъртви.
— Божичко — усмихна се хладно тя, — дядо ти нищо ли не ти е разказвал за старите си приятели?
— Някои неща. Дълго време мислех обаче, че са измислици.
— Разбирам — отвърна тя.
— Не ви обиждам, надявам се.
— Донякъде е изненадващо, само толкова. Но по принцип предпочитаме да мислят за нас по този начин и така държим нежеланите посетители настрани. В наше време все по-малко хора вярват в подобни неща — феи, зли сили и подобни безсмислици. Обикновените люде не си правят труда да ни търсят. Облекчаваме си живота. Разказите за духове и страховити стари къщи също вършат добра работа, макар че в твоя случай очевидно не е така. — Усмихна се. — Храбростта трябва да е наследствена в рода ви.
— Да, предполагам — отвърнах аз и нервно се засмях, макар да имах чувството, че всеки момент ще изгубя съзнание.
— Поне що се отнася до това място — описа тя широк кръг.
— Като дете си вярвал, че дядо ти „си съчинява“, както казват. Че ти пробутва някакви фантасмагории. Така ли е?
— Не точно фантасмагории, но…
— Измислици, опашати лъжи, небивалици — кръсти ги, както искаш. Кога осъзна, че Ейбрахам казва истината?
— Ами — впих аз поглед в лабиринта от навървени мотиви, втъкани в килима, — в момента, предполагам, го осъзнавам.