Мис Перигрин, допреди миг оживена, сега сякаш помръкна.
— О, Боже, разбирам!
Изведнъж изражението ѝ стана сурово. Изглежда долови във възцарилата се тишина ужасяващата новина, която се готвех да ѝ съобщя. Аз обаче не можех да я изрека на глас.
— Мисля, че той искаше да ми обясни всичко — рекох, — но прекалено дълго го отлагаше. И вместо това ме изпрати да ви намеря сам. — Извадих смачканото писмо от джоба си. — Ваше е. То ме доведе тук.
Тя го приглади старателно върху облегалката на стола, поднесе го към очите си и зачете. Устните ѝ беззвучно изговаряха думите.
— Колко непохватно! Начинът, по който буквално го моля за отговор.
Поклати глава и за миг застина натъжена.
— Винаги така отчаяно чакахме новини от Ейб. Веднъж го попитах дали иска да ме умори от тревоги с твърдоглавото си желание да живее отделно. Можеше да е дяволски упорит!
Сгъна отново писмото и го прибра в плика. Лицето ѝ сякаш помръкна.
— Отишъл си е, нали?
Кимнах. С много запъване ѝ разказах случилото се — всъщност излязох с версията на полицията. Признах ѝ, че след немалко консултации и аз съм повярвал в нея. Опасявах се, че ще се разплача и затова ѝ предадох ситуацията в общи линии: жилището му в предградията на града; сухият сезон и горите, пълни с подивели, полумъртви от глад животни. Просто неподходящото място в неподходящото време.
— Не трябваше да живее сам — поясних аз, — но както сама казахте, упорит беше.
— Опасявах се от нещо подобно — отвърна тя. — Предупредих го, когато реши да си тръгне — пръстите ѝ стиснаха иглите за плетене, сякаш преценяваше кого да наръга с тях. — И да поиска от бедния си внук да ни донесе тази ужасна новина!
Разбирах гнева ѝ. Сам го бях изпитал. Опитах се да я утеша и зарецитирах всички окуражителни полуистини, които миналата есен родителите ми и д-р Голън намираха за нужно да повтарят в моите най-черни дни.
„Време му беше. Толкова самотен се чувстваше! Баба беше мъртва от години, а и разсъдъкът му вече не беше съвсем на място. Вечно забравяше, заблуждаваше се относно много неща. Затова и се е оказал сам в гората.“
— Допуснал е да остарее — тъжно поклати глава мис Перигрин.
— Донякъде извади късмет. Всичко свърши бързо, не се проточи. Не му се наложи да лежи с месеци в болница, прикован към апарати.
Разбира се, говорех абсурдни неща — смъртта му беше нелепа и грозна, — но си мисля, че думите ми накараха и двама ни да се почувстваме по-добре.
Мис Перигрин остави иглите за плетене, надигна се и се отправи с накуцване към прозореца. Пристъпваше сковано и с усилие, сякаш единият ѝ крак беше по-къс от другия.
Загледа се в децата, които играеха на двора.
— Не бива да разберат — рече тя. — Не и в този момент. Това само ще ги разстрои.
— Добре, както прецените.
Остана смълчана до прозореца. Раменете ѝ потръпнаха. Когато накрая отново се обърна, видях, че се е съвзела и възвърнала деловия си вид.
— Е, мистър Портман — отривисто рече тя, — мисля, че получи своята доза въпроси. Навярно и ти искаш да попиташ някои неща.
— Хиляди неща.
Мис Перигрин извади часовник от джоба си и го погледна.
— Разполагаме с малко време преди вечеря. Достатъчно, надявам се, за да ти отговоря.
Замълча и рязко вдигна глава, после решително се отправи към вратата и я отвори. Ема седеше свита долу, обляна в сълзи и със зачервено лице. Чула беше всичко.
— Мис Блум! Подслушвахте ли?
Ема изхлипа и с мъка се изправи.
— Възпитаните хора не слушат разговори, които не се предназначени за техните уши… — Ема обаче вече тичаше надолу по коридора. Мис Перигрин млъкна и въздъхна с огорчение. — Твърде жалко. Опасявам се, че когато става дума за дядо ти, тя е много чувствителна.
— Забелязах — отвърнах аз. — Защо? Да не би те…?
— Когато отиде, за да се бие във войната, Ейбрахам отнесе със себе си късче от сърцата на всички ни, но най-вече от сърцето на мис Блум. Да, те се харесваха, изпитваха привързаност, нежност.
Започнах да проумявам защо Ема така упорито отказваше да ми повярва. По всичко е личало, че съм тук с лоши новини за дядо.
Мис Перигрин плесна с ръце, сякаш да развали магия.
— Е, както и да е — рече тя. — Нищо не можем да направим.
Излязохме от стаята и аз я последвах към стълбището. Отказа на предложението ми да ѝ помогна и се заизкачва с непреклонна решимост. Изтегляше се нагоре стъпало по стъпало, обвила перилата с две ръце. Стигнахме площадката и тя ме поведе по коридора към библиотеката. Сега помещението приличаше на истинска класна стая. Чиновете бяха подредени в редица, черната дъска стоеше в ъгъла, а книгите, избърсани от праха — по рафтовете.