— Да. Макар че навярно ти е известно и като „Трети септември 1940 година“.
— Какво искате да кажете? — наведох се аз към нея над малкия чин. — Само този ден? И той се повтаря?
— Отново, и отново, макар че ние го чувстваме като последователност. В противен случай не бихме пазили спомен за последните, о, за последните седемдесет години от нашето пребиваване тук.
— Удивително — казах аз.
— Разбира се, ние бяхме на Кеърнхолм десетилетие или дори повече преди трети септември 1940 година — физически изолирани, благодарение на необикновената география на острова, — но едва в този ден се оказа, че ни е потребна и времева изолация.
— Как така?
— В противен случай щяха да ни убият.
— С бомбата.
— Да.
Загледах се в чина пред себе си. Започнал бях да проумявам отделни неща — макар и не съвсем.
— Има ли и други примки, освен тази?
— Много са — отвърна тя — и почти всички имбрини, техните опекуни, са мои приятелки. Да видим: мис Ганет в Ирландия, в единайсети юни 1770 година; мис Найтджар в Суонзи, в трети април 1901 година; мис Авъсет и мис Бънтинг в Дарбишър, в деня на св. Суидин, 1867 година; мис Трийкрийпър — всъщност, не помня къде точно, а, да, и скъпата мис Финч. Някъде тук имам прекрасна нейна снимка.
Мис Перигрин с труд свали тежък албум от един рафт и го постави на чина пред мен. Приведе се над рамото ми и заотгръща страниците. Търсеше някаква снимка, но се спираше и на други фотографии, а аз сякаш долових носталгия в гласа ѝ. Разпознах снимки от разбития в избата сандък и от кутията за пури на дядо. Мис Перигрин ги беше събрала. Мисълта, че му ги е показала преди толкова години, когато той е бил на моята възраст, може би дори в тази стая, на този чин, и че сега ги показва на мен, ме накара да се почувствам странно — сякаш пристъпвах в неговото минало.
Накрая намери снимката на наглед безплътна жена с валчеста малка птичка, кацнала на ръката ѝ, и рече:
— Това е мис Финч и нейната леля, мис Финч.
Жената и птицата като че ли разговаряха.
— По какво ги различавате? — запитах аз.
— Възрастната мис Финч предпочита през повечето време да е с облика на сипка, в което всъщност няма нищо лошо. Никога не е била от приказливите.
Мис Перигрин отгърна няколко страници и се спря, този път на групов портрет на жени и деца, струпани наперено около картонена луна.
— А, да! Почти я бях забравила — извади фотографията от албума и я вдигна с благоговение към очите си. — Дамата тук отпред е мис Авъсет. За нас, необикновените, тя е нещо като кралска особа. В миналото петдесет години по ред се опитваха да я изберат за председател на Съвета на имбрините, но тя и за миг не преустанови уроците в академията, която двете с мис Бънтинг основаха. Всяка достойна за крилете си днес имбрин на времето е минала под настойничеството на мис Авъсет. В това число и аз! Всъщност, ако погледнеш по-отблизо, може би ще ме разпознаеш в онова малко момиче с очилата.
Присвих очи, за да видя по-добре. Лицето, което посочи, беше тъмно и леко неясно.
— Вие ли сте това?
— Бях една от най-младите ученички, които мис Авъсет някога е приемала — гордо отвърна тя.
— А момчетата на снимката? — попитах аз. — Изглеждат по-малки и от вас.
Лицето на мис Перигрин помръкна.
— Имаш предвид моите безпътни братя. За да не се разделяме, дойдоха в академията с мен. Задоволявахме всичките им капризи, като на малки принцове. Бих казала, че това ги разглези.
— Имбрини ли бяха?
— О, не — намръщи се тя. — Имбрини могат да бъдат единствено жени, благодаря на бога! Мъжете са лишени от природната дълбочина, нужна на людете с подобни обременителни отговорности. Ние, имбрините, трябва да следим дали в околността някое дете с необикновени заложби не е в нужда, да отпращаме онези, които биха ни навредили, да се грижим поверениците ни да бъдат нахранени, облечени, укрити и възпитани в нашите традиции. И сякаш това е малко, но наше задължение е и всеки ден да синхронизираме примките като часовников механизъм.
— Какво се случва, ако това не стане?
Вдигна ръка към челото си и се олюля назад с изписан ужас върху лицето.
— Катастрофа, катаклизъм, бедствие! Дори не искам да помисля. За късмет механизмът на синхронизиране на примките е прост: периодично някоя от нас трябва да мине през примката. Това я поддържа еластична, нали разбираш. Отвърстието донякъде уподобява дупка в прясно тесто; ако от време на време не провираш пръст в нея, може да се затвори от само себе си. И ако никой не влиза или излиза — ако няма отдушник на напрежението от най-различен характер, каквото естествено се натрупва в една затворена времева система… — ръцете ѝ описаха с жест „пуф!“, сякаш имитираше избухването на фишек, — цялата система става нестабилна.