Отново се наведе над албума и разлисти страниците.
— Като стана дума, трябва да имам снимка на… да, ето я. Отвърстие, ако някога изобщо е правена такава! — извади тя друга снимка. — Това е мис Финч със свой повереник във великолепната пролука на примката на мис Финч в една рядко използвана отсечка на лондонското метро. При синхронизирането ѝ тунелът се изпълва с най-невероятната светлина. В сравнение с нея, нашата винаги ми се е струвала твърде скромна — рече тя и в гласа ѝ сякаш се прокрадна завист.
— Искам да се уверя, че съм разбрал правилно — рекох аз. — Ако днес е трети септември 1940 година, то утре… също е трети септември?
— Всъщност през няколко от двайсет и четирите часа на примката е втори септември, но да, трети септември е.
— Значи утре никога не идва.
— В известен смисъл.
В далечината отекна гръм и притъмнелият прозорец издрънча в рамката си. Мис Перигрин вдигна глава и отново извади часовника си.
— В момента, опасявам се, не разполагам с повече време. Надявам се да останеш за вечеря.
Приех. Мисълта, че баща ми може да се чуди къде съм, дори не ми мина през ума. Измъкнах се от чина и понечих да я последвам към вратата, когато ми хрумна друг въпрос. Всъщност той от дълго време не ми излизаше от главата.
— Когато пристигна тук дядо наистина ли бягаше от нацистите?
— Да — отвърна тя. — Няколко деца дойдоха при нас в онези ужасни години преди войната. Време на такива катаклизми! — Изглеждаше съкрушена, сякаш споменът още беше пресен. — Намерих Ейбрахам в лагер за интернирани от континента. Злочесто, изтормозено, но силно момче. Веднага разбрах, че е един от нас.
Почувствах облекчение. Поне за тази част от живота му можех да бъда сигурен. Имаше обаче още едно нещо, за което исках да попитам, макар да не знаех как да го формулирам.
— А беше ли — моят дядо — беше ли като…
— Като нас?
Кимнах.
Усмихна се странно.
— Той беше като теб, Джейкъб. — После тя се обърна и се отправи към стълбите с куцане.
Мис Перигрин настоя да отмия от себе си калта от тресавището, преди да седна на масата за вечеря, и помоли Ема да ми приготви вана. Надяваше се, навярно, помислих си аз, че ако поговори с мен, Ема ще се почувства по-добре. Но тя дори не ме погледна. Наблюдавах я, докато пълнеше ваната със студена вода, а после я затопли с голи ръце. Просто движеше дланите си над нея, докато започна да изпуска пара.
— Невероятно — казах аз, но тя излезе, без да каже и дума в отговор.
Когато водата стана съвършено кафява, аз се подсуших и посегнах към дрехите за смяна, окачени на вратата — торбести панталони от туид, риза с висока яка и чифт тиранти, които ми бяха много къси, но не знаех как да ги наглася. Трябваше да избирам или да ходя със смъкнати до глезените панталони, или да вържа тирантите на кръста си. Реших, че ако ги увия около себе си, ще е по-малкото зло, и слязох по стълбите за най-странната вечеря през живота си, облечен като клоун без грим.
Вечерта се превърна в зашеметяващ калейдоскоп от имена и лица. Донякъде помнех много от тях от снимките и отдавнашните описания на дядо. Децата вдигаха невъобразима врява около столовете покрай дългата маса, но когато влязох в трапезарията, застинаха и се втренчиха в мен. Имах усещането, че не посрещат често гости. Мис Перигрин вече се беше настанила начело на трапезата, обаче се изправи и се възползва от внезапно настъпилата тишина, за да ме представи.
— За онези от вас, които още не са имали удоволствието да се запознаят с него — оповести тя, — това е Джейкъб, внукът на Ейбрахам. Той е наш почетен гост и идва от далеч. Надявам се да му отдадете подобаващо внимание.
После посочи всеки присъстващ в стаята и назова името му. Почти веднага забравих повечето от тях, както ставаше винаги, когато бях притеснен. Представянето беше последвано от лавина от въпроси, на които мис Перигрин отговори със светкавичен рефлекс.
— Джейкъб ще остане ли при нас?
— Не, доколкото зная.
— Къде е Ейб?
— Ейб има работа в Щатите.
— Защо Джейкъб носи панталоните на Виктор?
— Виктор вече не се нуждае от тях, а панталоните на мистър Портман са изпрани.
— Какво прави Ейб в Щатите?
При този въпрос Ема, която гледаше намръщено от края на масата, стана и излезе от стаята. Другите, явно свикнали с променливите ѝ настроения, не ѝ обърнаха внимание.