— Няма значение какво прави Ейб — рязко отвърна мис Перигрин.
— Кога ще си дойде?
— И това няма значение. Хайде сега да вечеряме.
Всички се втурнаха към местата си. Пристъпих към празен наглед стол и понечих да седна, но почувствах, че в бедрото ми се забива вилица.
— Съжалявам! — извика Милърд. Мис Перигрин обаче го отпрати да се облече.
— Колко пъти трябва да ти казвам? — повиши глас след него тя. — Възпитаните хора не вечерят голи!
Дежурните в кухнята деца внесоха подноси с блюда под капаци от искрящо сребро. Не виждахме какво има в тях и се отдадохме на разпалени догадки относно вечерята.
— Видри по Уелингтънски — провикна се едно момче.
— Коте в марината и черен дроб от полска мишка — рече друго, а по-малките шумно се изкискаха.
Когато най-после вдигнаха похлупаците, се оказа истинско кралско угощение: печена гъска със съвършена златиста кожичка; цяла пъстърва и цяла треска, насред резени лимон, свеж копър и разтопено масло; супа от миди; блюда с печени зеленчуци; топъл, току-що изваден от пещта хляб и всякакви желета и сосове, каквито не бях виждал, но които изглеждаха вкусно. Ястията изглеждаха примамливо на светлината на газените лампи и с нищо не напомняха на мазните яхнии с неопределен произход, които с усилие преглъщах в „Пасторската дупка“. От сутринта не бях слагал и троха в устата си и лакомо се нахвърлих на храната.
Не трябваше да съм изненадан, че необикновените деца имат необикновени навици на хранене, но се хванах, че между отделните хапки скришом наблюдавам стаята. За да не се издигне до тавана, Олив, момичето, което левитираше, беше привързано към завинтен за пода стол. За да не ни нападнат насекоми, Хю, момчето с живи пчели в стомаха, се хранеше под огромна мрежа срещу комари в един от ъглите. Клеър, красиво като кукла момиче с невероятни руси къдрици, седеше до мис Перигрин, но дори не докосна храната.
— Не си ли гладна? — запитах я аз.
— Клеър се храни отделно от нас — изпусна една пчела от устата си Хю. — Притеснява се.
— Не се притеснявам — отвърна тя и го изгледа.
— Така ли? Ами хапни нещо тогава!
— Никой тук не се притеснява от дарбата си — рече мис Перигрин. — Мис Денсмор предпочита да вечеря насаме, нали така, мис Денсмор?
Момичето се взря в празната маса пред себе си. Очевидно не искаше да е обект на всеобщото внимание.
— Клеър има уста на тила си — обясни Милърд, който вече седеше до мен в смокинг (всъщност, само по смокинг).
— Какво има?
— Хайде, покажи им — обади се някой.
Скоро всички около масата настояваха да хапне нещо. Накрая само за да ги накара да замълчат, тя се подчини.
Поставиха бутче от гъската пред нея, Клеър се извъртя с гръб към масата, хвана се за облегалките, наведе се назад и потопи тила си в чинията. Долових отчетливо млясване, а когато тя вдигна глава, от бутчето липсваше голям къс. Под златистата си коса имаше челюст, въоръжена с остри зъби. Тогава разбрах странната снимка, която бях видял в албума на мис Перигрин фотографът ѝ беше направил два кадъра: един на изящното ѝ лице и друг на къдриците, които напълно прикриваха тила ѝ.
Клеър се извърна напред и скръсти ръце. Очевидно беше раздразнена, че е позволила да бъде въвлечена в подобна унизителна демонстрация. Остана мълчалива, докато останалите ме засипваха с въпроси. Когато мис Перигрин задоволи донякъде любопитството им, децата преминаха към други теми. Особено се интересуваха от живота през двайсет и първи век.
— Как изглеждат летящите автомобили — запита едно момче на име Хорас в пубертетна възраст и черен костюм, с който приличаше на чирак в погребално бюро.
— Нямаме такива — отвърнах аз. — Все още не.
— Построиха ли градове на луната? — обнадеждено запита друго момче.
— През шейсетте стоварихме някакви отпадъци и забихме един флаг там, но това е всичко.
— Великобритания още ли управлява света?
— Ъъ… всъщност, не.
Изглеждаха разочаровани. Мис Перигрин се възползва от момента:
— Виждате ли, деца? В крайна сметка бъдещето не е чак толкова възхитително. Няма нищо лошо в доброто старо време тук и сега!
Останах с впечатлението, че тя често, макар и без особен успех, се опитва да им внуши това. Не можех да не се запитам обаче колко дълго те пребиваваха в „доброто старо време тук и сега“.
— Мога ли да ви запитам на колко години сте?
— Аз съм на осемдесет и три — отвърна Хорас.
— Аз съм на седемдесет и пет — възторжено вдигна ръка Олив. — Другата седмица ще навърша седемдесет и пет и половина!