Зачудих се как отброяват месеците и годините, ако датата оставаше все на една и съща.
— Аз съм или на сто и седемнайсет, или на сто и осемнайсет — каза Инок — момче с тежки клепачи. Не изглеждаше на повече от тринайсет. — Преди живеех в друга примка — поясни той.
— Аз съм почти на осемдесет и седем — обади с Милърд с пълна уста и когато заговори, полусдъвканата храна се показа между невидимите му челюсти. Чуха се дюдюкания, мнозина закриха очи и отклониха поглед встрани.
После дойде моят ред. Казах им, че съм на шестнайсет. Видях изумление върху лицата на мнозина. Олив възкликна удивена и се разсмя. Странно им беше, че съм толкова млад; за мен пък беше странно колко млади изглеждаха те. Познавах мнозина осемдесет и седем годишни хора във Флорида, но тези деца по нищо не приличаха на тях. Сякаш неизменността на живота им тук, в тези еднообразни дни, в това безкрайно вечно лято, беше спряла развитието на емоциите, а също и на телата им и ги беше заключила в тяхната младост, подобно на Питър Пан и неговата банда на Изгубените момчета.
Внезапно отвън се разнесе бумтеж, вторият за тази вечер, но сега прозвуча по-силно и сякаш по-близо. Сребърните прибори и чиниите издрънчаха.
— Хайде всички, привършвайте бързо! — извика мис Перигрин и в същия миг друг експлозив разтърси къщата. Зад мен една картина в рамка падна на земята.
— Какво беше това? — запитах аз.
— Отново проклетите фрицове — изръмжа Олив и тропна с малкия си юмрук по масата. Очевидно имитираше невъздържан възрастен.
После някъде далече се разнесе звукът на сирена и изведнъж се сетих какво става. Беше нощта на трети септември 1940 година и след малко от небето щеше да падне бомба и да остави огромна дупка в къщата. Сирената даваше знак за въздушна тревога и идваше отвъд хребета.
— Трябва да излезем — обадих се аз с тревожен глас. — Трябва да излезем, преди бомбата да падне!
— Той не знае — изкиска се Олив. — Мисли, че ще умрем!
— Това е само синхронизирането — рече Милърд и присви раменете на смокинга си. — Не е нужно да се притесняваш.
— И това се случва всяка вечер?
— Всяка вечер — кимна мис Перигрин.
Кой знае защо обаче, аз не бях убеден.
— Може ли да излезем и да покажем на Джейкъб? — обади се Хю.
— Да, може ли да отидем? — помоли Клеър ентусиазирано след двайсет минути цупене. — Синхронизирането винаги е толкова красиво!
Мис Перигрин се възпротиви и каза, че не са привършили вечерята си, но децата настояха и тя склони.
— Добре, но само при условие, че си сложите маските — рече тя.
Децата скочиха от местата си и излязоха тичешком от стаята. Бедната Олив остана привързана до масата, докато накрая някой не се смили и не разкопча колана на стола ѝ. И аз се затичах след тях през къщата към покрития с дъски под на фоайето, където всички грабваха нещо от някакъв шкаф, преди да се втурнат през вратата навън. Мис Перигрин даде едно от тези неща и на мен и аз озадачено го замачках в ръце. Приличаше на хлътнало лице от черна гума с големи стъклени отвърстия като застинали в изненада очи и унил хобот с перфорирана кутия накрая.
— Хайде — подкани ме мис Перигрин. — Сложи я.
Тогава осъзнах какво държа в ръцете си: газова маска.
Нахлузих маската върху лицето си и я последвах на моравата, където децата бяха застанали неподвижно като разпилени шахматни фигури по неразчертана дъска, анонимни зад обърнатите нагоре маски, вперили поглед в черния дим, който се стелеше на талази в небето. Върховете на дърветата горяха в обгърнатата от мараня далечина. Бръмченето на невидими самолети сякаш се носеше отвсякъде. От време на време отекваше приглушена експлозия, която чувствах в гърдите си като туптене на второ сърце, последвано от вълни изпепеляваща горещина, все едно някой отваряше и затваряше пещ точно пред лицето ми. Свивах се при всеки взрив, но децата дори не потрепваха. Пееха в съвършен такт с ритъма на бомбите.
Ярки трасиращи куршуми прорязаха небето едновременно с края на песента. Децата изръкопляскаха сякаш бяха свидетели на фойерверки, а в маските им се отразиха цветни ленти. Нощното нападение дотолкова беше станало естествена част от живота им, че вече не ги ужасяваше — всъщност снимката, която видях в албума на мис Перигрин, носеше заглавието „Нашият красив обред“. Допускам, че беше такъв по свой си, зловещ начин.