Заръмя, сякаш летящият метал беше разцепил облаците. Ударните вълни се разредиха. Изглежда нападението беше свършило.
Всички се раздвижиха. Мислех, че ще се приберем, но подминахме вратата и тръгнахме към друга част на двора.
— Къде отиваме? — запитах аз две маскирани деца.
Нищо не отвърнаха, но изглежда доловиха безпокойството ми, понеже внимателно ме хванаха за ръце и ме поведоха след останалите. Заобиколихме къщата и се насочихме към огромен подрязан храст в края на градината. За разлика от останалите, този не беше с формата на митично създание, а на човек, полегнал на тревата, облегнат на едната си ръка и насочил към небето другата. Нужно ми беше време, докато осъзная, че е реплика на Адам от стенописа на Микеланджело в Сикстинската капела. Впечатляващо, като имам предвид, че беше направен от храсти. Почти различих умиротворения израз върху лицето на Адам, с две разцъфнали гардении вместо очи.
Видях момичето с разбърканите коси да приближава. Носеше рокля на цветя с толкова кръпки, че приличаше на съшито от парчета плат одеяло.
— Ти ли го направи — запитах аз и отидох при нея. Момичето кимна.
— Как?
Тя се наведе и задържа дланта си над тревата. Секунди по-късно стръкове с очертания на ръка се извиха, протегнаха се и се източиха, докато докоснаха пръстите ѝ.
— Това — рекох аз — е щуро.
Явно в онзи момент красноречието ми не беше на висота.
Някой ми изшътка да мълча. Децата застинаха с извити нагоре глави и насочени към една точка в небето ръце. И аз вдигнах глава, но видях само облаци дим, а насред тях — трептящи оранжеви пламъци.
После, на фона на бръмченето на моторите, различих звука на самотен самолет. Близо беше и идваше насам. Паникьосах се. В тази нощ те са били убити. И не само в тази нощ, но и в този момент. Зачудих се дали е възможно децата да умират всяка вечер само за да бъдат възкресени от примката като своеобразен безсмислен култ към самоубийство, обречени за вечни времена да бъдат хвърляни във въздуха и отново съчленявани.
Нещо малко и сиво разцепи облаците и се спусна с фучене към нас. Камък помислих си аз, но камъните не свистяха, когато падаха.
„Бягай, заеко, бягай, заеко, бягай, бягай!“ Аз бих побягнал, но беше късно. Успях само да изкрещя и се хвърлих на земята, за да се прикрия. Прикритие обаче нямаше, затова се проснах върху тревата и обвих глава с ръце, сякаш така щях да я запазя прикрепена към тялото си.
Стиснах зъби, затворих очи и задържах дъх, но вместо съкрушителния удар, който очаквах, всичко потъна в мъртва тишина. Вече не долавях ръмженето на моторите, свистенето на бомбите, картечните изстрели в далечината. Сякаш светът беше онемял.
Мъртъв ли бях?
Свалих ръце и бавно се огледах. Превитите от вятъра клони на дърветата бяха застинали. Небето приличаше на фотография със замрели пламъци, които облизват с езици купестите облаци. Пред очите ми се издигаше пелена от сякаш провесени във въздуха дъждовни капки. Насред кръга от деца, подобно на ритуален съд от някакъв наистина тайнствен обред, висеше бомба. Протегнатият пръст на Адам я държеше във въздуха.
После като кинолента, която се подпалва в апарата, докато гледате филма, пред очите ми се разля гореща и съвършена белота и погълна всичко.
Първото, което дочух беше смях. После белотата се разнесе и видях всички скупчени около Адам, досущ както бяхме преди, но сега бомбата беше изчезнала, нощта беше тиха и единствено луната светеше на безоблачното небе. Мис Перигрин се надвеси над мен и протегна ръка. Хванах се за нея, залитнах и замаян се изправих.
— Приеми извиненията ми — рече тя. — Трябваше да те подготвя по-добре.
Не можеше обаче да прикрие усмивката си, нито пък останалите деца, когато свалиха маските си. Определено ми се подиграваха.
Чувствах се объркан и не бях на себе си.
— Май ще трябва да се прибирам — рекох на мис Перигрин. — Баща ми сигурно се тревожи. Мога да си отида, нали?
— Разбира се — отвърна тя и запита на висок глас дали някой желае да ме придружи до каменната могила. За моя изненада Ема пристъпи напред. Мис Перигрин като че ли беше доволна.
— Сигурна ли сте? — прошепнах аз на директорката. — Преди няколко часа беше готова да ми пререже гърлото.
— Мис Блум може да е сприхава, но тя е сред най-доверените ми възпитаници — отвърна мис Перигрин. — А си мисля, че може би двамата имате да споделите някои неща по-далеч от любопитните уши.
Пет минути по-късно вече бяхме на път, но сега ръцете ми не бяха завързани и Ема не ме ръгаше в гърба с нож. Няколко от по-малките деца ни съпроводиха до края на двора. Интересуваха се дали ще отида при тях и на другия ден. Измъкнах се с уклончиви обещания. Трудно проумявах ставащото в момента и ми се виждаше абсурдно да планирам бъдещето.