Когато запитах защо е толкова вманиачен в оръжието си, баща ми отвърна, че понякога това се случвало на хора, воювали в миналото или преживели нещо болезнено. Допускам, че след претърпяното, дядо никога и никъде не се чувстваше в безопасност, дори в дома си. По странна ирония сега, когато халюцинациите и параноята започваха да отнемат най-доброто от него, той не беше в безопасност вкъщи; не и с всичкото оръжие там. Затова баща ми смени ключа.
Повторно излъгах, че не зная къде е, но дядо Портман продължи с тежки стъпки да го търси наоколо, ругаеше и блъскаше предмети.
— Пфу — рече той накрая. — Халал да му е на баща ти ключът, щом е толкова важен за него. Халал да му е и мъртвото ми тяло!
Разделих се с него, колкото се може по-мило, и се обадих на баща си.
— Дядо е бесен.
— Взел ли си е хапчетата днес?
— Не ми каза. Но май не е.
Отсреща се разнесе въздишка.
— Можеш ли да минеш и да видиш дали всичко е наред? Точно сега няма как да изляза от работа.
Баща ми даваше почасови дежурства в доброволческа спасителна служба за птици. Помагаше на ударени от коли бели чапли и на глътнали рибарски кукички пеликани. Аматьор орнитолог и бъдещ естественик и писател — купчината непубликувани ръкописи го потвърждаваше, човек като него наистина можеше да реши, че това е работа, понеже беше женен за наследница на семейство със сто и петнайсет дрогерии.
Разбира се, моето също не беше кой знае каква работа и понеже ми беше позволено да се измъкна винаги, когато поискам, обещах да отида.
— Благодаря, Джейк. Обещавам в най-скоро време да реша въпроса с дядо ти.
— Искаш да кажеш, че ще го изпратиш в дом? — рекох аз. — Някой друг да му бере грижата.
— С майка ти още не сме решили.
— Разбира се, че сте решили.
— Джейкъб…
— Аз мога да се справя, татко. Наистина.
— Да, може би в момента. Но състоянието му само ще се влошава.
— Добре. Както и да е.
Затворих и се обадих на Рики да ме закара. Десет минути по-късно от паркинга се разнесе неподражаемият дрезгав клаксон на допотопната му Краун Виктория. На излизане съобщих на Шели лошата новина: нейната кула от „Стей-тайт“ трябваше да почака до утре.
— Извънредна ситуация в семейството — обясних аз.
— Добре — рече тя.
Излязох в лепкавата от горещина вечер и видях Рики да пуши, качен върху гюрука на потрошената си кола. Напластената върху ботушите му засъхнала кал, кръгчетата дим, които се виеха около устата му и отблясъците на залязващото слънце върху зелената му коса го превръщаха в недодялана, дебелашка версия на Джеймс Дийн. Той това и беше. Смущаваща кръстоска на субкултури, възможна единствено в Южна Флорида.
Рики ме забеляза и скочи от гюрука.
— Уволниха ли те най-накрая? — провикна се той през паркинга.
— Шшшш! — изсъсках аз и затичах към него. — Те не знаят за моя план.
Рики ме сръга в рамото с юмрук, уж да ме окуражи, но едва не скъса ръкава ми.
— Не се кахъри, Спешъл Ед, и утре е ден.
Наричаше ме „Спешъл Ед“ заради часовете за възпитаници със заложби, които посещавах и които, формално погледнато, бяха част от програмата на нашето предназначено за каймака на обществото училище. Рики ги намираше за много забавни. Такова беше приятелство ни — в равни дози нетърпимост и подкрепа. Подкрепата се състоеше в неофициално постигнатото помежду ни споразумение за размяна на интелектуални услуги срещу мускулна сила. То помагаше на Рики да не закъса по английски, а на мен — да оцелея сред напомпаните с тестостерон социопати, които дебнеха по коридорите на училището. А че присъствието му караше родителите ми да се чувстват крайно неловко, беше само допълнително преимущество. Можех да нарека Рики своя най-добър приятел, но това беше не дотам патетичен начин да кажа, че е единственият ми приятел.
Рики ритна вратата на мястото до шофьора, защото тя се отваряше само по този начин, и аз се настаних на седалката. Неговата Краун Виктория беше изумителна — достоен за музейна експозиция артефакт на импулсивното народно творчество. Купил я беше от градското бунище срещу буркан четвъртдоларови монети — или поне така твърдеше. Приличаше на породиста кобила, чиято воня обаче не можеше да се прикрие дори от ароматизаторите, овесени на огледалото. Имаше седалки, облепени с тиксо за защита на задника от щръкналите във всички посоки пружини, и неописуем екстериор — ръждясал лунен пейзаж от дупки и ръбове, последица от идеята да се изкарат малко пари за бензин срещу съгласието пияни купонджии да шибат колата със стикове за голф — по долар на удар — с единствената уговорка да не се целят в нищо стъклено, която обаче не се спазваше стриктно.