Навлязохме сами в тъмната гора. Когато къщата изчезна зад нас, Ема протегна длан нагоре, леко присви китката на ръката си и между пръстите ѝ затрептя малка огнена топка. Задържа я пред себе си като сервитьор. Осветяваше пътеката пред нас, а фигурите ни хвърляха двойна сянка върху дърветата.
— Казах ли ти колко е яко това? — опитах се да разчупя тегавото мълчание аз.
— Изобщо не е кораво — отвърна Ема и доближи пламъка до мен, за да почувствам разредения от горещината въздух. Отдръпнах се и изостанах с няколко крачки.
— Яко е, че можеш да го правиш, имах предвид.
— Е, ако говориш като хората, може и да те разбера — озъби се тя и спря.
Стояхме и се взирахме един в друг от разстояние.
— Не бива да се страхуваш от мен — рече Ема.
— Така ли? А откъде да зная, че не ме мислиш за някакво зло същество и че не си скроила план да остана насаме с теб, за да можеш най-после да ме убиеш?
— Не ставай глупав — отвърна тя. — Дойде, без да ни предизвестиш. За мен беше непознат. Преследваше ме като смахнат. Какво можех да си помисля?
— Добре де, схванах — рекох аз, макар всъщност да нямах това предвид.
Тя сведе очи и зарови върха на обувката си в пръстта. Пламъкът в ръката ѝ промени цвета си от оранжево в хладно индиго.
— Това, което ти казах, не беше вярно. Всъщност аз те познах — Ема вдигна поглед към мен. — Толкова приличаш на него.
— И други са ми го казвали.
— Съжалявам, дето преди изрекох онези ужасни неща. Не исках да ти повярвам — че си онзи, който казваше. Знаех какво означава това.
— Няма нищо — отвърнах аз. — Когато бях малък, много ми се искаше да ви срещна. Сега най-после имам този шанс… — поклатих глава. — Само съжалявам, че поводът е такъв.
Тогава Ема се втурна към мен и обви врата ми с ръце. Пламъкът в дланта ѝ изгасна, миг преди да ме докосне, но кожата ѝ беше топла там, където го беше държала. Останахме неподвижни в тъмнината, двамата — аз и тийнейджърката на пределна възраст, или всъщност красивото момиче, което беше обичало дядо ми, когато е бил на моите години. Нямаше какво друго да направя, освен да я прегърна. Миг по-късно и двамата вече плачехме.
Чух дълбоката ѝ въздишка в тъмното, преди да отстъпи назад. Огънят отново затрептя в дланта ѝ.
— Извинявай — промълви тя. — Обикновено не съм толкова…
— Не се притеснявай.
— Да тръгваме.
— Ти водиш — рекох аз.
Вървяхме през гората, обгърнати в успокояваща тишина.
— Стъпвай само там, където аз вървя — каза тя, когато стигнахме блатото. Така и направих — вървях по следите ѝ. В далечината, сякаш в хармония със светлината на Ема, проблясваха зеленикави блатни газове.
Стигнахме могилата и се промъкнахме един след друг до най-отдалечената зала, а после отново излязохме в обвития в мъгла свят. Тя ме поведе обратно към пътеката и когато стигнахме до нея, приплете пръсти с моите и стисна дланта ми. Останахме неподвижни за миг. После Ема се извърна и си тръгна, а мъглата я погълна така бързо, че се зачудих дали изобщо е била до мен.
Тръгнах към града. Почти очаквах да видя теглени от коне каруци по улиците. Вместо това ме посрещна бръмченето на генераторите и сиянието на телевизионните екрани зад прозорците. Бях си у дома, такъв, какъвто го помнех.
Кев отново стоеше зад бара и вдигна чаша към мен, когато влязох. Никой от мъжете не поиска да ме линчува. Всичко изглеждаше на мястото си.
Качих се горе и намерих баща си заспал пред лаптопа до малката ни масичка. Стресна се, когато затворих вратата.
— Здрасти! Ей, закъсня. Добре ли си? Колко е часът?
— Не зная — отвърнах аз. — Преди девет, мисля. Генераторите още работят.
Той се протегна и разтърка очи.
— Какво прави днес? Надявах се да те видя на вечеря.
— Нищо. Само още веднъж огледах старата къща.
— Намери ли нещо?
— Ъъ… всъщност, не — отвърнах аз и си помислих, че трябваше да съчиня по-достоверна версия.
Огледа ме учудено.
— Откъде ги взе?
— Кое?
— Дрехите.
Сведох поглед и осъзнах, че напълно бях забравил за панталоните от туид и завързаните на кръста ми тиранти.
— Намерих ги в къщата — отвърнах аз, понеже нямах време да измисля по-правдоподобен отговор. — Не са ли яки?
— Облякъл си някакви дрехи, които си намерил? — направи гримаса той. — Джейк, това е нехигиенично. А какво стана с джинсите и якето ти?