Трябваше да сменя темата.
— Бяха супер мръсни, затова, ъъ… — смънках аз и посочих екрана на лаптопа. — Ау, това книгата ли е? Как върви?
— Моята книга не е на дневен ред сега — хлопна той капака. — Важното в момента е лечението ти. Не съм убеден, че д-р Голън искаше да прекарваш дните си в онази стара къща сам, когато даде зелена светлина на пътуването.
— Боже, реших, че е запис.
— Какво?
— Най-дългият период от време, в който не си споменавал психиатъра ми. — Престорих се, че гледам несъществуващ часовник. — Четири дни, пет часа и двайсет и шест минути. — Въздъхнах. — Не беше зле, докато траеше.
— Този човек много ти помогна — рече баща ми. — Един бог знае в какво състояние щеше да си сега, ако не го бяхме намерили.
— Прав си, тате. Д-р Голън наистина ми помогна. Но това не означава, че той трябва да контролира всичко в живота ми. Боже, с мама можете да ми купите една от онези малки гривнички, на които пише: „Какво би направил Голън?“. Ще си задавам същия въпрос, преди да предприема каквото и да е. Преди да се изсера, например. Как би искал д-р Голън да се изсера? Дали да го трупам по края или да се целя право в средата? Кое сране би било най-полезно от психологическа гледна точка?
Баща ми мълчеше и ме гледаше. Когато заговори, гласът му беше нисък и дрезгав. Каза ми, че утре, без значение дали ми харесва или не, ще наблюдавам птици с него. Когато отвърнах, че горчиво се лъже, той стана и слезе в кръчмата. Реших, че ще си поръча питие или нещо такова, затова отидох да сваля клоунския костюм, но след няколко минути той почука на вратата на спалнята ми. Каза, че долу някой ме чакал на телефона.
Реших, че е мама, затова стиснах зъби и го последвах към телефонната кабина в ъгъла на кръчмата. Той ми подаде слушалката и седна до масата. Притворих вратата.
— Да?
— Току-що разговарях с баща ти — рече някакъв мъж. — Стори ми се разтревожен.
Беше д-р Голън.
Щеше ми се да му кажа двамата с баща ми да си го начукат, но знаех, че трябваше да съм тактичен. Ако д-р Голън се ядосаше, означаваше край на пътуването ми. Не можех да си тръгна. Не и с толкова много неща, които исках да разбера за необикновените деца. Затова приех условията на играта и му разказах какво съм намерил — всичко, освен за децата във времевата примка — и се опитах да звуча така, сякаш съм стигнал до извода, че в идеята за острова или дядо ми няма нищо особено. Заприлича на сеанс по телефона.
— Не ми разказваш, надявам се, нещата, които предполагаш, че искам да чуя — каза гой дежурната си реплика. — Може би трябва да дойда и да видя как си. Нещо като малка ваканция. Как ти звучи?
„Дано се шегува“, помолих се аз на ум.
— Аз съм добре. Наистина.
— Спокойно, Джейкъб, импровизирам в момента, макар, Бог ми е свидетел, че мога да си позволя да отсъствам известно време. Всъщност, вярвам ти. Наистина звучиш добре. Току-що казах на баща ти, че най-доброто, което може да направи, е да ти даде малко свобода и да те остави сам да прецениш нещата.
— Наистина ли?
— Аз и родителите ти от доста време вече сме все около теб. От един момент нататък това става нефункционално.
— Аз наистина оценявам грижите ви.
Той каза нещо, което не можах да схвана съвсем добре. Имаше много смущения по линията.
— Не те чувам — рекох аз. — Да не си в мол или нещо такова?
— На летището съм — отвърна той. — Посрещам сестра си. Както и да е. Единственото, което исках да ти кажа, е да се забавляваш. Търси, както намериш за добре, и не му мисли много. Ще те видя скоро, нали?
— Още веднъж благодаря, д-р Голън.
Оставих слушалката изпълнен с чувство за вина, че бях несправедлив към него. За втори път вече се застъпваше за мен пред родителите ми.
Отсреща баща ми престъпваше предпазливо с халба в ръка. На път към стълбите се спрях при него.
— За утре… — рекох аз.
— Ще направиш онова, което си си наумил, нали.
— Сигурен ли си?
— Лекарско предписание — сви рамене той.
— Ще се прибера за вечеря. Обещавам.
Само кимна. Оставих го на бара и си легнах.
Вече се унасях, когато мислите ми ме отведоха към необикновените деца и първия въпрос, който те зададоха, когато мис Перигрин ме представи: „Джейкъб ще остане ли при нас?“. „Не, разбира се“, казах си аз тогава. Но защо пък не? Какво щях да пропусна, ако не се приберях у дома? Представих си студената ни като пещера къща, града, в който нямах приятели, а и лошите спомени, които ми навяваше. Отреден ми беше крайно безличен живот.
Осъзнах, че никога досега не ми е хрумвало да се откажа от него.