Седма глава
Утрото донесе дъжд, вятър и мъгла. Песимистично време, в което трудно можех да повярвам, че вчерашният ден не е бил странен и прекрасен сън. Лакомо изгълтах закуската и казах на баща си, че излизам. Изгледа ме, сякаш си бях изгубил ума.
— Сега? Какво ще правиш?
— Ще се размотая наоколо с… — започнах, без да се замисля аз. После, за да прикрия истината, се престорих, че съм се задавил. Оказа се прекалено късно обаче. Беше ме чул.
— С кого? Не с онези побойници, рапърите, предполагам.
Трябваше се да рискувам, иначе никога нямаше да се измъкна от тази дупка.
— Не. Сигурно не си ги виждал, живеят от другата страна на, ъъ, острова и…
— Настина ли? Не знаех, че там живее някой.
— Е, само няколко човека са, наистина. Овчари или нещо такова. Както и да е, яки са — пазят ми гърба, докато съм в къщата.
Приятели и сигурност: две неща, срещу които баща ми не можеше да възрази.
— Искам да се срещна с тях — рече той и се опита думите му да прозвучат строго. Често разговаряше с мен с този израз на лицето — пародия на здравомислещия, сериозен баща, който, допускам, държеше да бъде.
— Няма проблем. Днес имаме среща там, затова някой друг път.
Кимна и продължи закуската си.
— Да си тук за вечеря.
— Прието, тате.
Буквално тичах през цялото разстояние до блатото. Внимавах къде стъпвам, докато си проправях път насред подвижната кал и се опитвах да си спомня трасето от почти невидимите острови трева, което Ема следваше, когато го прекосявахме. Чудех се дали няма да намеря дъжда и полуразрушената къща от другата страна. Изпитах огромно облекчение, когато излязох от каменната могила и се видях в трети септември 1940, такъв, какъвто го бях оставил: топъл, слънчев и без мъгла; с дълбоко синьо небе и облаци, чийто рисунък ми се стори успокояващо познат.
Най-хубавото беше, че Ема ме чакаше. Седеше на могилата и хвърляше камъни в блатото.
— Най-после! — извика тя и скочи на крака. — Хайде, всички те чакат.
— Всички ли?
— Дааа — проточи тя и нетърпеливо изви очи, хвана ме за ръката и ме повлече след себе си. Задъхах се от вълнение — не само заради близостта ѝ, но и при мисълта за безкрайните възможности, които денят откриваше пред мен. Привидно щеше да бъде досущ като предходния — пак щеше да духа бриз, дърветата пак щяха да помахват с клони, — но аз щях да чувствам всичко по нов начин. Същото се отнасяше и до децата. Те бяха боговете в този малък странен рай, аз бях техният гост.
Тичахме през блатото, после през гората, сякаш закъснявахме за среща. Стигнахме къщата и Ема ме поведе към задния двор, където се издигаше малка дървена сцена. Децата оживено сновяха до къщата и обратно, носеха реквизит, закопчаваха жилетките на костюмите си или вдигаха циповете на обсипани с пайети рокли. Малък оркестър само от акордеон, очукан тромбон и музикален трион, на който Хорас свиреше с лък, настройваше инструментите.
— Какво е това? — запитах Ема. — Пиеса ли поставяте?
— Ще видиш — отвърна тя.
— Кой участва?
— Ще видиш.
— За какво се разказва в нея?
Тя ме ощипа.
Някой наду свирка и всички се втурнаха към сгъваемите столове, подредени в редица пред сцената. С Ема се настанихме на местата си и миг по-късно завесата се вдигна и разкри сламена шапка, която се носеше над крещящ костюм на райета в бяло и червено. Едва, когато чух гласа, осъзнах, че това — разбира се — е Милърд.
— Дааами и господа! — извиси глас той. — Имам удоволствието да ви представя единствен по рода си спектакъл, какъвто не е имало в историята! Ненадминато с дързостта си шоу, с такива съвършени илюзии, че просто няма да повярвате на очите си! Добри хора, на вашето внимание мис Перигрин и нейните необикновени деца!
Публиката избухна в шумни аплаузи. Милърд докосна ръба на шапката си.
— В началото — самата мис Перигрин!
Той се шмугна зад завесата и миг по-късно се появи с надиплен през едната ръка чаршаф и сокол-скитник, кацнал на другата. Кимна към оркестъра. Гръмна хриптяща карнавална музика.
Ема ме смушка с лакът.
— Гледай сега — прошепна тя.
Милърд остави сокола на пода и разгъна чаршафа като параван пред него.
— Три, две… — започна да отброява той отзад напред — едно!
На „едно“ чух безпогрешно звука от размахани криле, после видях главата на мис Перигрин — човешката ѝ глава — да се подава зад чаршафа. Аплаузите станаха оглушителни. Косата ѝ беше разрошена, а аз я виждах само от раменете нагоре. Изглежда зад чаршафа беше гола. Явно, когато приемаш облика на птица, не го правиш с дрехите на гърба си. Тя подхвана чаршафа за ръба и го уви целомъдрено около себе си.