— Мистър Портман — обърна се мис Перигрин към мен от сцената. — Щастлива съм да видя, че отново си сред нас. С тази малка демонстрация ще направим турне из Континента в предколедните дни. Мислех си, че може да я намериш за поучителна. — После се плъзна церемониално зад кулисите и се оттегли в къщата, за да се облече.
Едно след друго необикновените деца излизаха от публиката и се качваха на сцената със своя номер. Милърд съблече смокинга си, стана напълно невидим и започна да жонглира с бутилки. Олив свали оловните си обувки и изпълни на успоредка поредица от гимнастически упражнения, които напълно пренебрегваха земното притегляне. Ема запали огън, погълна го, после го издуха навън, без да се изгори. Ръкоплясках, докато почувствах, че ще ми излязат пришки.
— Не разбирам — обърнах се аз към нея, когато се върна и седна до мен, — изнасяте тези представления за хората?
— Разбира се — отвърна тя.
— За обикновените хора?
— Разбира се, че са за обикновените хора. Защо им е на необикновените да плащат да гледат неща, които сами могат да направят.
— А това няма ли да ви разкрие?
— Никой нищо не подозира — изкиска се тя. — Хората идват на нашето подгряващо шоу, за да видят каскади, трикове, каквото там им предложим.
— Скрити сте, значи, за непредубедения поглед.
— Навремето повечето необикновени са си изкарвали прехраната по този начин.
— И никой никога нищо не е заподозрял?
— От време на време някой тъпанар идва зад кулисите и започва да досажда с въпроси, затова винаги си имаме здрава ръка, която да го запрати навън и да го накара да си седне на задника. Говорим за вълка, а той — в кошарата!
На сцената една мъжкарана довлече камък с размерите на малък хладилник.
— Може да не е най-острото длето на дърводелския тезгях — прошепна Ема, — но има голямо сърце и е готова живота си да даде за приятелите. Много сме гъсти с нея, Бронуин и аз.
Някой беше пуснал рекламни картички, с които мис Перигрин представяше участниците. Тестето стигна до мен със снимката на мис Бронуин най-отгоре. На нея тя стоеше боса, вперила апатичен поглед в камерата. На гърба имаше калиграфски надпис: „УДИВИТЕЛНО СИЛНОТО МОМИЧЕ ОТ СУОНЗИ!“
— Защо не вдига скала, ако го прави на сцената? — запитах аз.
— Не беше в настроение, понеже Птицата ѝ уши „дамска рокля“ за снимката. Отказа да вдигне и кутия за шапки.
— Изглежда и обувките не са по вкуса ѝ.
— По принцип няма нищо против тях.
Бронуин довлече скалата до средата на сцената и за един пълен с напрежение момент остана с вперен в публиката поглед, сякаш някой ѝ беше казал да спре заради драматичния ефект. После се наведе, сграбчи канарата с едрите си ръце и бавно я вдигна над главата. Всички заръкопляскаха и заподсвиркаха с небивал ентусиазъм, макар че навярно бяха виждали номера ѝ хиляда пъти. Сякаш присъствах на едно от онези събирания, които се организираха в нашето училище за повдигане на духа преди спортните състезания и които аз никога не посещавах.
Бронуин се прозя и си тръгна с камъка под мишница. На сцената излезе момичето с рошавата коса. Казваше се Фиона, поясни Ема. Застана с лице към публиката зад саксия с пръст и вдигна ръце като диригент. Оркестърът засвири „Полетът на бръмбара“ (доколкото можеха, разбира се) и Фиона положи длани над сандъчето със смръщено от усилие и концентрация лице. Когато музиката стигна своята кулминация, от земята изникнаха маргарити и разцъфнаха. Приличаше на филмите в забързан каданс, макар че на пръв поглед тя сякаш изтегляше цветята от глинестата им леха с невидими струни. Децата отново наскачаха възторжено от местата си и я възнаградиха с бурни аплодисменти.
Ема затърси из картичките и извади снимката на Фиона.
— Любимата ми — рече тя. — Дни наред работихме върху костюма ѝ.
Погледнах я. Беше облечена като просякинче и носеше кокошка.
— Какво би трябвало да изразява? — запитах аз. — Бездомна селянка?
Ема ме ощипа.
— Предполагаше се, че изглежда естествено, като дивачка. Нарекохме я „Джил от джунглата“.
— Наистина ли идва от джунглата?
— От Ирландия е.
— И в джунглата ли има много кокошки?
Ема отново ме ощипа. Междувременно Хю се беше присъединил към Фиона на сцената и беше пуснал пчелите да излетят и да опрашат цветята ѝ. Сякаш присъствах на странен брачен ритуал.
— Какво друго отглежда Фиона, освен храсти и цветя?
— Всички тези зеленчуци — махна към градинските лехи Ема. — Понякога и дървета.