— Наистина ли? Цели дървета?
Тя отново зарови из картичките.
— Понякога играем на „Джил и бобовото стъбло“. Някой яхва фиданка от покрайнините на гората и проверяваме колко високо може да я издигне Фиона, докато сме покачени на нея. — Намери снимката, която търсеше, и я почука с пръст. — Това е рекордът — гордо изрече Ема. — Двайсет метра.
— Вие тук май не скучаете, а?
Тя посегна пак да ме ощипе и аз задържах ръката ѝ. Не разбирам много от момичета, но когато някое се опита да те ощипе за четвърти път, това трябва да е нещо като флирт.
След Фиона и Хю имаше още няколко номера, но децата вече бяха изгубили търпение и станаха неспокойни, затова се изнизахме. Решихме да прекараме остатъка от деня в блажено лятно бездействие: излежавахме се на припек, отпивахме от чашите с лимонада, играехме на крокет, огледахме лехите, които, благодарение на Фиона, не се нуждаеха от много грижи, обсъдихме вариантите за обеда. Искаше ми се да разпитам мис Перигрин за дядо ми — тема, която избягвах да повдигна пред Ема. Тя изглежда изпадаше в лошо настроение само при споменаването на името му, а директорката преподаваше в кабинета урок на най-малките. А имах и чувството, че разполагам с много време. Часовете се точеха мудно и обедната горещина сякаш ме лишаваше от волята да предприема нещо по-изнурително от това да съзерцавам околността в мечтателен унес.
След декадентски обяд със сандвичи с гъше месо и шоколадов пудинг, Ема започна да уговаря по-големите деца да отидем да поплуваме.
— Изключено — изстена Милърд и горното копче на панталоните му щръкна разкопчано. — Натъпкан съм като коледна пуйка.
Изтегнали се бяхме върху тапицираните с кадифе кресла във всекидневната, на ръба да се пръснем. Бронуин лежеше свита, заровила глава между две възглавници.
— Аз ще потъна направо на дъното — долетя до нас приглушеният ѝ отговор.
Ема обаче не отстъпи. След десетминутно придумване, разсъни Хю, Фиона и Хорас и предизвика Бронуин да се надпреварват. Бронуин явно не би пропуснала никое състезание. Като ни видя да излизаме, Милърд ни сгълча, че го оставяме сам.
Най-добрите места за плуване бяха до пристанището, но за да стигнем там, трябваше да прекосим града.
— Ами смахнатите пияници, дето решиха, че съм германски шпионин? — попитах аз. — Днес не съм в настроение да ме преследват с тояги.
— Глупчо — отвърна Ема. — Това беше вчера. Те не помнят нищо.
— Само се увий с някаква кърпа, за да не видят, ъъъ, дрехите ти от бъдещето — рече Хорас. Бях с джинси и фланелка, обичайното си облекло, а Хорас носеше привичния си черен костюм. Изглежда следваше стила на мис Перигрин: болезнено свръхофициален, без разлика от случая. Бях намерил снимката му сред останалите в строшения сандък. Очевидно в усилието си да се нагласи за пред обектива, беше попрекалил: цилиндър, бастун, монокъл — всички атрибути.
— Прав си — изгледах аз Хорас накриво. — Не бих искал някой да си помисли, че съм странно облечен.
— Ако намекваш за моята жилетка — разгорещено отвърна той, — да, признавам, аз съм горещ почитател на модата. — Останалите се изкискаха. — Хайде, давайте, забавлявайте се за сметка на стария Хорас! Наречете ме денди, ако щете, но само защото селяните няма да си спомнят как сте били облечени, не ви дава право да ходите като бродяги! — приключи пледоарията той и се зае да оправя реверите си, което само още повече разсмя децата. После посочи укорително дрехите ми с пръст. — Що се отнася до него, бог да ни е на помощ, ако това е бъдещето на облеклото ни!
Когато смеховете затихнаха, аз придърпах Ема настрани и прошушнах:
— Какво по-точно прави Хорас необикновен — като оставим дрехите му, искам да кажа?
— Има пророчески сънища. От време на време вижда страхотни кошмари, които имат смущаващата тенденция да се сбъдват.
— Колко често се случва това?
— Попитай го сам.
Хорас обаче не беше в настроение да удовлетвори любопитството ми. Затова отложих разговора ни за друг път.
Стигнахме града и аз увих хавлия около кръста си, и друга една — около раменете. Макар да не беше точно предсказание, в това отношение Хорас се оказа прав: никой не ме позна. Възнаградиха ни с няколко странни погледа, докато вървяхме по главния път, но не ни притесняваха. Подминахме дори дебелака, който вчера недоволстваше срещу мен в бара. Тъпчеше лулата си пред тютюнопродавницата и дрънкаше за политика пред някаква жена, която едва го слушаше. Не се сдържах и го погледнах, когато минахме покрай него. Той също вдигна очи, но не прочетох върху лицето му и сянка от спомен.