Приличах на човек, задал команда „рестарт“ на града. Непрекъснато виждах неща, които бях забелязал и вчера: същата талига препускаше по пътя, а задното ѝ колело подскачаше по чакъла; пред кладенеца се бяха наредили същите жени; някакъв човек мажеше с катран лодка с гребла и ни най-малко не беше напреднал с начинанието си в сравнение с двайсет и четири часа по-рано. Нямаше да се изненадам да видя двойника си да тича с всички сили през града, преследван от тълпа пияници, но предполагам, че не ставаше точно така.
— Сигурно знаете много за нещата, които стават тук — рекох аз. — Като вчера със самолета и с каруцата.
— Милърд знае всичко — рече Хю.
— Вярно е — потвърди Милърд. — Всъщност заел съм се да съставя първото света описание на един ден от живота на града, такъв, какъвто всеки от жителите му го преживява. Всяко действие, всеки разговор, всеки звук, издаден от всеки от сто петдесет и деветте човека и триста трийсет и двете животни, които населяват Кеърнхолм, минута по минута, от изгрев до залез.
— Невероятно — рекох аз.
— Не мога да не се съглася — отвърна той. — За двайсет и седем години съумях да наблюдавам половината животни и почти всички хора.
— Двайсет и седем години? — едва прикрих изумлението си.
— Посвети три години само на свинете! — отвърна Хю. — Всеки ден, по цял ден, в течение на три години си води бележки за свинете! Можеш ли да си представиш? „Този стовари тон бисквитки от задника си!“ „Онзи каза «грух-грух» и после заспа насред собствените си лайна!“
— Бележките са от съществено значение за процеса — търпеливо поясни Милърд. — Мога обаче да си представя завистта ти, Хю. Работата ми обещава да се превърне в безпрецедентен труд в историята на академичните изследвания.
— О, само не навирвай нос — рече Ема. — Ще бъде и безпрецедентно досадно. Най-досадното нещо, писано някога!
Вместо да отвърне, Милърд започна да изброява неща, които непосредствено щяха да се случат.
— Мисис Хигинс ще получи пристъп на кашлица — рече той и една жена на улица се задави и се закашля, докато лицето ѝ почервеня. — Сега един рибар ще се оплаче от трудната търговия във военно време, а после мъжът, облегнат на каруцата с мрежи, ще се обърне към другия и ще каже: „Там долу има толкова подводници, че човек не смее мрежа да хвърли!“
Бях силно впечатлен и му го казах.
— Радвам се, че някой оценява труда ми — отвърна той.
Тръгнахме по оживеното пристанище и стигнахме края на дока, откъдето започваше каменистият бряг с излаз към носа и пясъчния залив. Момчетата се съблякохме и останахме по бельо (с изключение на Хорас, който свали само обувките и връзката си), докато момичетата изчезнаха, за да се върнат в семпли старомодни бански костюми. После всички влязохме във водата. Бронуин и Ема се надпреварваха да плуват, докато останалите просто газехме на плиткото. Покатерихме се на брега, когато се изморихме, и подремнахме. Слънцето напече и отново влязохме във водата, хладното море ни накара да се разтреперим и пак излязохме, и така до безкрай, докато сенките над залива не започнаха да се издължават.
Разговаряхме. Имаха хиляди въпроси, които да ми зададат, а далеч от присъствието на мис Перигрин аз можех да им отговоря искрено. Как изглежда моят свят? Какво ядат хората, какво пият, какви дрехи носят? Кога науката ще победи болестите и смъртта? Живееха в разкош, но жадуваха за нови лица и нови случки. Разказах им каквото можех. С труд измъкнах от мозъка си полезна информация от уроците на мисис Джонстън — кацането на Луната! Берлинската стена! Виетнам!, но всичко оставаше извън техните възможности за възприятие.
Най-изумителни им се струваха технологията и стандартът на живот в мое време. Къщите ни бяха с климатици. Чували бяха за телевизорите, но не ги бяха виждали и останаха шокирани от факта, че моето семейство притежава кутия, която излъчва звук и картини в почти всяка стая. Пътуването по въздух беше така обичайно и достъпно, както предвижването с влак за тях. Армията ни воюваше с телеуправляеми самолети. Носехме телефони-компюрти, които се побираха в джобовете ни и макар моят да не работеше тук (изглежда и всяка друга електроника), аз го извадих, за да им покажа гладкия подобен на огледало калъф.
Наближаваше залез-слънце, когато тръгнахме да се прибираме. Ема ме следваше неотлъчно. Ръката ѝ докосваше моята, докато вървяхме. В покрайнините на града минахме покрай ябълково дърво и тя спря да откъсне една ябълка, но и на пръсти не можеше да стигне дори най-ниските плодове, затова аз постъпих джентълменски — обвих ръце около кръста ѝ и я повдигнах, а тя протегна бялата си ръка и косата ѝ заблестя на слънцето. Свалих я на земята, а те ме целуна бързо по бузата и ми подаде ябълката.