— Ето — рече Ема, — заслужи си я.
— Ябълката или целувката?
Тя се разсмя и затича да настигне другите. Не знаех как се нарича това, което се случваше помежду ни, но ми харесваше. Чувствах се глупав, уязвим и щастлив. Сложих ябълката в джоба си и хукнах след Ема.
Когато стигнахме тресавището, казах, че трябва да се прибирам. Ема се престори, че се цупи.
— Остави ме поне да те изпратя — рече тя и двамата помахаме за сбогом на останалите, тръгнахме към каменната могила, а аз положих неимоверни усилия да запомня местата, на които стъпваше.
— Ела с мен оттатък за малко — казах, когато стигнахме.
— Не бива. Ще се прибирам, защото иначе Птицата ще ни заподозре.
— В какво ще ни заподозре?
— Ами… в нещо — свенливо се усмихна Ема.
— Нещо.
— Тя винаги си измисля някакви неща — отвърна тя и се разсмя.
— Защо тогава утре ти не дойдеш да ме видиш? — смених аз тактиката.
— Да те видя? Там?
— Защо не? Мис Перигрин няма да слухти наоколо. Можеш дори да се запознаеш с татко. Разбира се, няма да му кажем коя си. Може пък от това да поомекне и да не ме пита повече къде ходя и какво правя. Аз да се размотавам наоколо с такова яко момиче? Едва ли има по-съкровено желание за един баща.
Помислих си, че това с „якото“ момиче ще я накара да се усмихне, но тя стана сериозна.
— Птицата ни позволява да отидем там само за няколко минути, колкото да държим примката отворена, нали се сещаш.
— Ами тогава ѝ кажи какво правиш!
— Де да можех — въздъхна Ема. — Наистина. Идеята обаче не е добра.
— Държи ви на къса каишка, а?
— Не знаеш за какво говориш — намръщи се тя. — И благодаря, че ме сравни с куче. Брилянтно, наистина.
Зачудих се как преди миг флиртувахме, а сега вече спорехме.
— Нямах предвид това.
— Не че не искам — рече Ема, — просто не мога.
— Добре, предлагам ти сделка. Недей да оставаш за цял ден. Ела за минута само, ето сега.
— За една минута? Какво можем да направим за една минута?
— Няма да повярваш — ухилих се аз.
— Кажи ми — настоя Ема.
— Ще ти направя снимка.
— Не съм в най-привлекателния си вид — каза тя колебливо.
— Изглеждаш великолепно, повярвай.
— Само минута? Обещаваш ли ми?
Оставих я да мине първа в галерията. Когато отново излязохме, светът беше мъглив и студен, макар че, слава богу, дъждът беше спрял. Извадих телефона и със задоволство установих правотата на теорията си. От тази страна на примката електрониката работеше безупречно.
— Къде ти е фотоапаратът — рече тя и потръпна. — Хайде да приключваме с тази история!
Вдигнах телефона си и я заснех. Тя само тръсна глава, сякаш в моя ексцентричен свят вече нищо не можеше да я учуди.
После затича, а аз я гонех около могилата. И двамата се заливахме от смях. Ема изчезваше от погледа ми само за да изскочи отнякъде изневиделица и да флиртува с камерата. След минута вече бях направил толкова снимки, че почти не ми остана свободна памет.
Ема изтича до входа на пещерата и ми изпрати въздушна целувка.
— До утре, момче от бъдещето!
Вдигнах ръка и помахах за сбогом, а тя се шмугна в каменния тунел.
Заподскачах по пътя към града премръзнал, мокър и ухилен като идиот. От кръчмата ме деляха няколко преки, когато дочух странен звук. Извисяваше се над бученето на генераторите. Някой ме викаше по име. Тръгнах по посока на гласа и намерих баща си насред улицата с прогизнал пуловер, а дъхът му се виеше на облаци като от ауспух в студена сутрин.
— Джейкъб, търсих те!
— Каза да се прибера за вечеря и ето ме!
— Забрави вечерята. Ела с мен.
Баща ми никога не пропускаше вечерята. Определено нещо не беше на ред.
— Какво става?
— Ще ти обясня по пътя — рече той и ме поведе към кръчмата. После се взря в мен и възкликна. — Целият си мокър! За бога, и другото си яке ли загуби?
— Аз, ъъ…
— И защо лицето ти е зачервено? Изглеждаш, сякаш си изгорял на слънце.
Тъпо. Бях прекарал цял следобед на плажа без защитен крем.
— Стана ми топло, докато тичах насам — отвърнах аз, макар кожата на ръцете ми да беше настръхнала от студа. — Какво има? Някой да не е умрял?
— Не, не, не — отвърна той. — Всъщност, да. Някакви овце.
— Това пък какво общо има с нас?
— Мислят, че деца са го направили. В акт на вандализъм.
— Кои? Полицията по овцете?
— Фермерите — рече той. — Разпитват всички под двайсет години. И естествено се интересуват къде се губиш цял ден.