— Не вярвам — отвърна баща ми.
— Ами тогава ела и сам виж — рече Плетената шапка.
Тълпата започна да се разпръсва и неколцина от нас последвахме фермерите до сцената на престъплението. Проправихме си път през ниско оризище, пресякохме близката ливада и се запътихме към малък кафяв заслон с правоъгълна кошара отзад. Доближихме предпазливо и надникнахме през летвите на оградата.
Картината на насилието вътре беше достойна за четката на луд импресионист, който рисува само в червено. Отъпканата трева беше залята с кръв; целите в кръв бяха и обветрените стълбове, и вкочанените бели трупове на овцете, застинали в овча агония. Една от тях се беше опитала да се покатери по оградата и задните ѝ крака се бяха заклещили между летвите. Висеше под странен ъгъл, беше разпорена от гърлото до чатала и приличаше на мида с разтворена черупка.
Трябваше да се извърна. Останалите мърмореха и клатеха глави, а някой подсвирна високо. Червея измънка нещо и се разрева, което беше изтълкувано като безмълвно признание за вина. Престъпникът, който не може да понесе гледката на собственото си престъпление. Отведоха го, за да го заключат в музея на Мартин — в някогашната сакристия, а сега импровизирана затворническа килия, докато го предадат на полицията на материка.
Оставихме фермера умислен около мъртвите си овце и се отправихме с тежки стъпки през влажните хълмове и сивеещия сумрак. Знаех, че като се приберем, предстоеше сериозен разговор с баща ми, затова се постарах да го обезоръжа, преди да се нахвърли върху мен.
— Излъгах те, тате, съжалявам.
— Така ли — саркастично запита той и смени влажния си пуловер със сух. — Браво на теб. За коя по-точно лъжа говорим? Вече им изпуснах края.
— За срещата ми с приятелите. На острова няма други деца. Измислих го, понеже не исках да се тревожиш, че съм сам на онова място.
— Е, аз се тревожа дори когато твоят лекар ми казва, че нямам повод да го правя.
— Да.
— Какви са тези въображаеми приятели? Голън знае ли за тях?
— И това беше лъжа — поклатих аз глава. — Просто трябваше да се отърва от ония типове.
Баща ми скръсти ръце. Не беше сигурен в кое да вярва.
— Гледай ти.
— По-добре да мислят, че съм малко ексцентричен, отколкото убиец на овце, нали така?
Седнах до масата. Баща ми ме изгледа продължително. Не мисля, че ми вярваше. После отиде до мивката и наплиска лицето си с вода. Избърса се и когато се обърна, сякаш беше решил, че е по-удобно да ми вярва.
— Сигурен ли си, че не е нужно отново да се обадя на д-р Голън? — запита той. — Можеш да поговориш с него.
— Щом искаш. Аз обаче съм добре.
— Затова и не ми се щеше да се размотаваш с ония рапъри — рече той, понеже държеше последната дума да е негова, и то с наставнически тон, за да зачете разговора ни за смислен.
— Прав си, тате — съгласих се, макар в себе си да не вярвах, че някой от тях е способен да направи подобно нещо. Червея и Дилън много се перчеха, но това беше всичко.
Баща ми седна срещу мен. Изглеждаше изморен.
— И пак не проумявам как е възможно да получиш слънчево изгаряне в ден като този.
Вярно. Слънчевото изгаряне.
— Ами май че съм свръхчувствителен — рекох аз.
— Можеш да си вярваш, колкото щеш — сухо отсече той.
Остави ме да си тръгна и отидох да взема душ. Не спирах да мисля за Ема. Измих си зъбите и мислех за Ема. Подсуших лицето си и мислех за Ема. После се прибрах в стаята и извадих от джоба си ябълката, която тя ми беше дала. Оставих я на нощното шкафче и сякаш да се уверя, че Ема още съществува, включих телефона и разгледах снимките, които ѝ бях направил следобеда. Чух баща ми да си ляга оттатък; все така ги разглеждах, когато генераторите млъкнаха и лампата изгасна. В настъпилата тъмнина единствено нейното лице светеше от екрана, а аз лежах и не откъсвах поглед от него.
Осма глава
Станах рано и се измъкнах, преди баща ми да се събуди, с надеждата, че ще си спестя поредната лекция. Пъхнах бележка под вратата му и отидох да взема ябълката на Ема, но не я видях на нощното шкафче, където я бях оставил. Старателно огледах пода, но намерих само множество фъндъци прах и някакъв предмет, сякаш направен от кожа, с размерите на топка за голф. Тъкмо се чудех дали някой не я е отмъкнал, когато осъзнах, че подобният на кожа предмет всъщност е ябълката. През нощта се беше развалила. Не бях виждал толкова прогнил плод. Изглеждаше сякаш е прекарала година в дехидратор за храна. Опитах се да я взема, но тя се разпадна в ръката ми като буца пръст.