Бях озадачен, но я зарязах и излязох. Ръмеше. Скоро сивото небе остана зад мен и яркото слънце на примката отново ме обля. Този път от другата страна на каменната могила не ме чакаха хубави момичета. Всъщност, никой не ме чакаше. Останах малко разочарован.
Потърсих Ема, веднага щом прекрачих прага на къщата, но мис Перигрин ме пресрещна, преди да пресека вестибюла.
— За момент, мистър Портман — рече тя и ме поведе към уединената кухня, все още благоуханна от богатата закуска, пропусната за съжаление от мен. Имах чувството, че са ме извикали в кабинета на директора.
Мис Перигрин се подпря на огромната готварска печка.
— Смяташ ли времето, прекарано с нас за приятно? — запита тя.
Отвърнах, че удоволствието е неизказано.
— Хубаво — одобри тя, но усмивката ѝ изведнъж се стопи. — Разбрах, че вчера сте се забавлявали заедно с някои от моите повереници. И че сте провели оживена дискусия.
— Прекарахме великолепно. Те наистина са много приятни — опитвах се да не придавам тежест на случилото се, но чувствах, че няма да ми се размине току-така.
— Кажи ми — продължи тя — как би окачествил естеството на вашата дискусия?
— Не зная — опитвах да си припомня. — Говорихме за доста неща. За нещата от живота. Такива, каквито са там, откъдето идвам.
— Откъдето идваш.
— Да.
— А намираш ли за уместно да обсъждаш събития от бъдещето с деца от миналото?
— Деца? Наистина ли ги възприемате по този начин? — казах аз и съжалих, още преди да съм завършил изречението.
— Те също гледат на себе си по този начин — сприхаво каза тя. — А ти как би ги окачествил?
Предвид нейното настроение, това май не беше най-подходящата тема за спор.
— Като деца, предполагам.
— Точно така. Оттук и въпросът ми — подчерта тя думите си с кратко потропване с кокалчетата на пръстите по печката — намираш ли за уместно да обсъждаш бъдещето с деца от миналото?
— Не е ли? — реших да рискувам аз.
— Не, но явно ти го правиш! Зная, понеже снощи по време на вечеря имахме удоволствието да чуем пленителна беседа на Хю върху чудесата на телекомуникационните технологии на двайсет и първи век.
Гласът ѝ преливаше от сарказъм.
— Знаеше ли, че ако изпратиш писмо в двайсет и първи век, то може да бъде получено веднага?
— Мисля, че говорите за електронната поща.
— Е, Хю беше наясно с нея.
— Не разбирам — казах аз, — проблем ли е това?
Тя се оттласна от печката и тръгна с накуцване към мен. Макар да беше с поне трийсетина сантиметра по-ниска от мен, пак съумяваше да изглежда застрашително.
— В качеството си на имбрин мой дълг е да се грижа за безопасността на тези деца и най-вече да ги задържа в примката на острова.
— Добре.
— Те не могат да са част от твоя свят, мистър Портман. Каква е ползата тогава да им пълниш главите с големи приказки за странните чудеса на бъдещето? Сега половината от децата ме молят за пътуване с реактивен самолет до Щатите, а другата половина мечтаят за деня, в който ще имат телефон-компютър.
— Съжалявам. Не бях съобразил.
— Това е техният дом. Положих всички усилия да го превърна в най-прекрасното място. Факт е обаче, че те не могат да го напуснат, и ще оценя добрата ти воля да не ги караш да желаят това.
— А защо не могат да го напуснат?
Тя ме изгледа с присвити очи и поклати глава.
— Извини ме. Продължавам да пренебрегвам дълбочината на невежеството ти.
Мис Перигрин явно не търпеше безделието, защото взе един оставен върху печката тиган и го застърга с телена четка. Зачудих се дали пренебрегва въпроса ми или просто премисля как да избегне отговора. Чак след като почисти тигана и го постави на място, тя отново заговори:
— Те не могат да пребивават в твоя свят, мистър Портман, понеже за твърде кратко време ще остареят и умрат.
— Как така ще умрат?
— Не съм сигурна доколко по-конкретна мога да бъда. Ще умрат, Джейкъб. — говореше лаконично, сякаш искаше да приключи темата, колкото се може по-скоро. — Сигурно ти се струва, че сме намерили начин да се изплъзнем от смъртта, но подобно впечатление е измамно. Ако децата останат за по-дълго от твоята страна на примката, годините, които са си спестили, изведнъж ще ги връхлетят. За часове само.
Представих си ги съсухрени и трошливи като ябълката на нощното ми шкафче.
— Ужасно — потръпнах аз.
— Няколкото случая, на които съм имала злощастието да присъствам, са сред най-мъчителните спомени в моя живот. И позволи ми да те уверя — живяла съм достатъчно дълго, за да видя наистина ужасяващи неща.