Моторът издрънча, избълва облак син дим и се събуди за живот. Излязохме от паркинга и докато подминавахме редицата молове по път за дома на дядо Портман, започнах да се питам какво ще заварим, когато пристигнем. Сред най-лошите сценарии бяха дядо да тича гол по улицата, да размахва с пяна на уста ловджийска пушка сред моравата пред къщата или да лежи притаен с тъп предмет в ръка. Можех да очаквам всичко, а фактът, че това щеше да е първото впечатление на Рики от мъжа, за когото бях говорил с благоговение, ме изнервяше.
Когато пристигнахме в квартала на дядо — объркващ лабиринт от задънени улици, известен като Съркъл Вилидж, небето вече беше придобило цвят на прясна синина. Спряхме до охранявания портал, за да известим за присъствието си, но възрастният мъж в кабината хъркаше, вратата, както често се случваше, зееше отворена и затова просто влязохме. Телефонът ми забръмча — баща ми питаше с есемес докъде сме я докарали и за краткото време, докато отговоря, Рики успя да се изгуби. Казах, че нямам представа къде сме, той изруга, направи серия смразяващи завои, докато сипеше сочни тютюневи плюнки през прозореца, а аз оглеждах квартала за нещо познато. В детството си бях идвал тук хиляди пъти, но пак не беше лесно да се ориентирам, понеже всяка къща приличаше на съседната: с незначителни разлики постройките до една бяха ниски и непривлекателни, декорирани с алуминиева обшивка, тъмно дърво като през седемдесетте или претенциозни гипсови колони. И уличените знаци, повечето избелели от слънцето като жълтеникавобели пришки, не бяха от кой знае каква полза. Единствените реални ориентири бяха причудливите градински декорации, които превръщаха Съркъл Вилидж в неподражаем музей на открито.
Накрая разпознах пощенската кутия, държана от метален иконом, по чието лице, въпреки изпънатия гръб и високомерното изражение, сякаш се стичаха ръждиви сълзи. Извиках на Рики да свие вляво, гумите на неговата Виктория пронизително изсвистяха, колата залитна и аз бях запратен към вратата. Ударът трябва да е задействал някоя хлабава връзка в мозъка ми, понеже изведнъж посоките ми се наместиха.
— Вдясно при вакханалията на фламинго! Вляво при покрива с мултиетническия Дядо Коледа! Дай покрай пикаещите херувими!
Когато свихме покрай херувимите, колата забави и почти запълзя. Рики подозрително заоглежда постройките по улицата на дядо. Нито една лампа не светеше, нито един телевизор не хвърляше светлина зад прозорците, под навесите нямаше нито една кола. Всички съседи бяха избягали на север, за да се спасят от убийствената жега. Оставили бяха джуджетата да се изгубят в избуялите треви, а със спуснатите си противоураганни капаци на прозорците къщите изглеждаха като малки бомбени убежища.
— Последната вляво — рекох аз.
Рики колебливо натисна педала на газта и колата закрета надолу по улицата. В четвъртата или петата къща някакъв старец поливаше ливадата. С плешива като яйце глава, по хавлия и чехли за баня, пръскаше високата до глезените трева. И неговата къща беше тъмна и със спуснати капаци. Извърнах се да видя по-добре, а той сякаш отвърна на погледа ми, при което малко се смутих, тъй като очите му бяха млечнобели. Странно, помислих си аз, Дядо Портман не беше споменавал, че има сляп съсед.
Улицата свършваше до стена от иглолистни храсти и Рики сви с остър завой по алеята към къщата. Загаси мотора, слезе и отвори вратата ми с ритник. Стъпките ни отекнаха приглушено по сухата трева към верандата.
Позвъних и зачаках. Някъде лаеше куче. Единственият звук в задушната вечер. Никой не отвори и аз захлопах по вратата. Помислих си, че навярно звънецът се е повредил. Рики зашляпа комарите, които заприиждаха на облаци към нас.
— Може да е излязъл — ухили се той. — Някоя гореща среща.
— Смей се ти — отвърнах. — Дядо се радва на по-добър шанс от нас през всеки божи ден от седмицата. Това място тук бъка от обещаващи вдовици.
Подхвърлях шеги само за да успокоя нервите си. Тишината ме безпокоеше. Взех резервния ключ от скривалището в храстите.
— Изчакай тук.
— Ами нали това правя. Защо?
— Защото си два метра, косата ти е зелена и дядо не те познава, а има много оръжие под ръка.
Рики сви рамене и натъпка нова топка тютюн в бузата си. Отиде до шезлонга и се изпружи на него, а аз отключих вратата и влязох.
Дори на слабата светлина можех да видя, че къщата е в бедствено състояние; сякаш са влизали крадци. Лавиците и шкафовете бяха опразнени, малките фигурки и алманасите на „Рийдърс Дайджест“ бяха разпилени по пода. Столовете бяха преобърнати, а възглавниците — разхвърляни. Вратите на хладилника и фризера зееха отворени и съдържанието им се стичаше на лепкави локви по линолеума.