— Значи вече се е случвало.
— Да, за съжаление. Преди години с млада, поверена на моите грижи дама. Казваше се Шарлот. Тогава за първи и последен път посетих една от моите сестри имбрини. За краткото време на отсъствието ми Шарлот успяла да се изплъзне от по-възрастните деца, на чиито грижи беше оставена, и да излезе от примката. Трябва да е било 1985 или 1986 година. Скитала безгрижно из селото, когато я намерил някакъв полицай. И понеже не можела да обясни коя е или откъде идва — не и по разбираем за него начин — бедното дете било отведено в социалните служби. Успях да се свържа с нея едва след два дни, но за това време тя се беше състарила с трийсет и пет години.
— Мисля, че съм виждал снимката ѝ — казах. — Възрастна жена в дрехите на малко момиче.
Мис Перигрин мрачно кимна.
— Така и не се възстанови. Не и с главата.
— Какво стана с нея?
— Сега е с мис Найтджар. Мис Найтджар и мис Тръш поемат всички тежки случаи.
— Всъщност те не са затворени на острова, нали? — запитах. — Не могат ли сега да напуснат 1940 година?
— Да, и ще започнат да остаряват, и да остаряват. С каква цел обаче? Да бъдат впримчени в една безпощадна война? Да се натъкнат на хора, които се страхуват от тях и не ги разбират? Дебнат ги и други опасности. Най-добре за тях е да стоят тук.
— Какви други опасности?
Лицето ѝ помръкна, сякаш съжали, че повдигна темата.
— Не е нещо, за което си струва да се тревожиш. Не и за момента поне.
После ме изгони. Отново запитах какво има предвид с „други опасности“, но тя затръшна остъклената врата под носа ми.
— Наслаждавай се на сутринта — изчурулика мис Перигрин с пресилена усмивка. — Върви и намери мис Блум. Убедена съм, че няма търпение да те види.
Тя изчезна в къщата, а аз заскитах из двора. Чудех се как да забравя за сбръчканата ябълка. Малко по-късно обаче успях. Не я забравих; просто престанах да се тревожа. А това беше най-странното.
Отново тръгнах да търся Ема, но научих от Хю, че е отишла в селото за провизии, и се настаних под едно сенчесто дърво да я чакам. Пет минути по-късно, ухилен, сякаш бях надрусан, почти задрямах. Размишлявах занесено какво ще бъде менюто за обед. Изглежда само това, че съм тук, ме приспиваше; примката беше сякаш наркотик — дотолкова подобряваше настроението ми и ме успокояваше, че ако останех за по-дълго, навярно никога нямаше да пожелая да си тръгна.
В случай че е вярно, мислех си аз, това можеше да обясни много неща. Можеше да обясни как хората живееха в един и същи ден десетилетие след десетилетие, без да си изгубят ума. Красиво беше, да, и животът беше добър, но ако всеки ден повтаряше предходния и ако децата не можеха да си тръгнат, както мис Перигрин твърдеше, то това място не е само рай, но и своеобразен затвор. Дотолкова замайващо приятно беше, че можеше да отнеме години, преди човек да забележи, а тогава вече щеше да е прекалено късно и всеки опит да си тръгне би бил твърде опасен.
Всъщност въпросът не опираше до решението. Така или иначе оставаш. Едва по-късно — години по-късно — започваш да се чудиш какво би се случило, ако си беше тръгнал.
Трябва да съм задрямал в късното утро, събуди ме някакво побутване по крака. Полуотворих едното си око и видях малък хуманоид, който се опитваше да се скрие в обувката ми, но се беше оплел във връзките. Беше тромав, с вдървени крайници, около трийсетина сантиметра на ръст и носеше военна униформа. Наблюдавах усилията му да се измъкне, докато застина като играчка с развита пружина. Развързах обувката си, за да го освободя, и го съборих. Търсех ключа, но не го виждах. Отблизо недодяланият му вид беше странен и озадачаващ. Главата му приличаше на глинено пънче, а вместо лице сякаш имаше размазан отпечатък от палец.
— Дай го тук! — провикна се някой от другата страна на двора. Едно момче седеше на дънер в края на гората и ми махаше. От нямане какво да правя, вдигнах глинения войник и тръгнах към него. Наоколо беше наредена цяла менажерия движещи се човечета, които залитаха насам-натам като повредени роботи.
Приближих и онзи, който държах, изведнъж се съживи и се заизвива, сякаш искаше да се изплъзне. Оставих го при останалите и изтръсках калта от панталоните си.
— Аз съм Инок — рече момчето. — Ти трябва да си онзи.
— Да, предполагам — отвърнах аз.
— Извинявай, ако съм те притеснил — продължи той и върна моя глинен войник при останалите. — Те мислят, разбираш ли. Още не са добре обучени. Направих ги едва миналата седмица. — Говореше с доловимо кокни. Около очите имаше мъртвешки черни кръгове като на миеща се мечка, а гащеризонът му — същият, с който го бях видял на снимката — беше изпоцапан с глина и мръсотия. Ако не беше топчестото му лице, можеше да бъде и коминочистачът от „Оливър Туист“.