— Ти ли ги направи? — запитах аз. Бях впечатлен. — Как?
— Това са хомункули — отвърна той. — Понякога им слагам глави на кукли, този път обаче бързах и не си направих труда.
— Какво означава това хомункули?
— Повече от един хомункулус — отвърна той, сякаш и последният идиот трябваше да знае това. — Някои хора намират, че са хомункулусес, аз обаче мисля, че е тъпо, какво ще кажеш?
— Определено.
Глиненият войник, който върнах, се защура насам-натам. Инок протегна крак и го побутна обратно към групата. Изглежда се бяха повредили, понеже се блъскаха един друг като възбудени атоми.
— Бийте се, педали такива! — разпореди се Инок, а аз осъзнах, че те не просто се блъскаха, но и се удряха и ритаха. Заблудилият се глинен войник обаче не се интересуваше от боя и когато понечи отново да се измъкне с несигурна стъпка, Инок го сграбчи и откъсна краката му. — Това сполетява дезертьорите от моята армия — извика той и захвърли осакатената фигура на тревата. Другите се спъваха и падаха върху нея, а тя гротесково се заизвива.
— Наистина ли се отнасяш към играчките си по този начин?
— Защо? — запита той. — Да не би да ги съжаляваш?
— Не зная. Трябва ли?
— Не. Ако не бях аз, те без друго нямаше да са живи.
Разсмях се, а Инок ме изгледа смръщено.
— Какво толкова смешно има?
— Шегуваш се.
— Ти май не си много умен, а? — рече той. — Гледай сега.
Инок грабна един от войниците и съблече дрехите му. После с две ръце го прекърши през средата и извади малко сгърчено сърце от гръдния му кош. Войникът изпадна в несвяст. Инок задържа сърцето между палеца и показалеца си, за да го видя.
— От мишка е — поясни той. — Аз мога да правя такива неща — вземам живота от един и го давам на друг: глинен като този или такъв, който преди е бил жив, но вече не е. — Мушна замрялото сърце в гащеризона си. — Скоро, като реша как да ги обуча, ще си имам цяла армия. Само че ще бъдат с големи размери — вдигна той ръка над главата си да ми покаже колко големи ще са. — Ти какво можеш да правиш? — запита после той.
— Аз? Всъщност нищо. Искам да кажа нищо толкова специално като теб.
— Жалко — отсече той. — Няма ли все пак да дойдеш да живееш с нас? — попита по-скоро от любопитство, а не че държеше на присъствието ми.
— Не зная — отвърнах аз. — Не съм мислил.
Лъжех, разбира се. Обмислял бях подобна възможност, но за мен тя си оставаше по-скоро мечта.
— Ама не ти ли се иска? — огледа ме подозрително той.
— Все още не зная.
Изгледа ме с присвити очи и скептично кимна, сякаш току-що беше проумял същността ми. После се приведе към мен и каза шепнешком:
— Ема ти е говорила за набега над селото, нали?
— Набега над какво?
— А, нищо — отклони поглед той. — Само една игра, която понякога играем.
Усетих, че опипваше почвата, преди да ми каже.
— Не ми е говорила — отвърнах аз.
Инок се плъзна върху дънера и се залепи за мен.
— Обзалагам се, че не е — рече той. — Обзалагам се, че има много неща за това място, които тя не би искала да научиш.
— Така ли? Защо?
— Щото ще разбереш, че не е толкова прекрасно, колкото всички държат да си мислиш, и няма да останеш.
— Какви са тези неща?
— Не мога да ти кажа — погледна ме той и се ухили дяволито. — Много ще загазя.
— Както и да е — рекох аз. — Ти повдигна въпроса.
Станах да си ходя.
— Чакай! — викна той и ме сграбчи за ръкава.
— Защо да го правя, ако няма да ми кажеш нищо?
Инок потърка замислено брадичката си.
— Вярно, не ми е позволено да говоря… обаче допускам, че не мога да те спра, ако решиш да се качиш и да хвърлиш поглед в стаята в дъното на коридора.
— Защо? — запитах аз. — Какво има там?
— Моят приятел Виктор. Той иска да те види. Върви горе и си побъбри с него.
— Добре — отвърнах аз. — Ще го направя.
Тръгнах към къщата, но чух Инок да подсвирва зад мен. Извърнах се и го видях да имитира жеста, с който прокарва ръка по горния праг на врата.
— За какво ми е ключ, ако вътре има някой?
Той се обърна и се престори, че не ме е чул.
Вървях бавно към къщата, после тръгнах нагоре по стълбите, сякаш имах работа и не ме беше грижа кой ще ме види. Стигнах незабелязано втория етаж и се промъкнах към стаята в дъното на коридора. Натиснах дръжката на вратата. Заключена беше. Почуках, но не получих отговор. Хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че никой не ме следи. После опипах с пръсти рамката над вратата. Ключът, разбира се, беше там.