Открехнах и се шмугнах вътре. Стая като останалите спални в къщата — скрин, гардероб, ваза с цветя на нощното шкафче. В късната утрин слънцето струеше през дръпнатите завеси с цвят на горчица и обливаше всичко с жълта светлина, сякаш помещението беше облицовано с кехлибар. Едва сега забелязах младия мъж в леглото с притворени очи и леко отворена уста, полускрит зад дантелена завеса.
Застинах, за да не го събудя. Познавах го от албума на мис Перигрин, макар да не го бях виждал в трапезарията или из къщата. Не бяхме и представени един на друг. На снимката той спеше в легло, досущ както сега. Дали беше под карантина, заразен с някаква сънна болест? Да не би Инок да искаше и аз да се разболея?
— Здрасти! — прошепнах. — Буден ли си?
Той не помръдна. Леко го побутнах. Главата му клюмна на една страна. Помислих си за най-лошото. Исках да се уверя, че съм прав, и задържах ръката си пред устата му. Не чувствах дъха му. Докоснах устните му с пръст — бяха леденостудени. Отдръпнах се шокиран. После дочух стъпки зад себе си, извърнах се и видях Бронуин на вратата.
— Не трябва да си тук — изсъска тя.
— Мъртъв е — отвърнах аз.
Бронуин сведе поглед към момчето и помръкна.
— Това е Виктор — рече тя.
Изведнъж се сетих откъде познавам лицето му. На снимките на дядо това момче вдигаше канарата. Виктор беше братът на Бронуин. По нищо не личеше от колко време е мъртъв. В примката петдесет години можеха да изглеждат като един ден.
— Какво се е случило с него? — запитах аз.
— Дали да не събудя добрия стар Виктор — разнесе се глас зад нас. — Тогава ще можеш сам да го попиташ.
Беше Инок. Влезе и притвори вратата. Бронуин вдигна поглед към него със светнало лице.
— Ще го събудиш ли? Моля ти се, Инок — рече тя с натежали от сълзи клепачи.
— Не би трябвало да го правя — рече той. — Запасите ми от сърца привършват, а пък, за да събудя човек — и за минута само, — ми трябват доста резерви.
Бронуин отиде до мъртвото момче и приглади косата му с пръсти.
— Моля ти се — настоя тя. — От векове не сме говорили с Виктор.
— Е, имам няколко консервирани кравешки сърца в мазето — престори се, че обмисля вариантите. — Не обичам обаче да използвам компоненти от по-низш порядък. Пресните винаги са най-добри!
Бронуин се разплака не на шега. Една сълза се отрони върху сакото на момчето и тя я избърса с ръкав.
— Не се вживявай толкова — рече Инок, — знаеш, че не ми понася. Както и да е, жестоко е да будя Виктор. На него му харесва там, където е.
— А къде е той? — запитах аз.
— Кой го знае! Когато и да го вдигна обаче, за да си побъбрим, винаги бърза да се върне.
— Жестоко е да разиграваш Бронуин по този начин, а мен да лъжеш — рекох аз. — И ако Виктор е мъртъв, защо просто не го погребете?
— Тогава никога няма да го видим отново — хвърли към мен подигравателен поглед Бронуин.
— Ау, обиждаш ме, мой човек — рече Инок. — Предложих ти да наминеш насам, понеже исках да си наясно с всички факти. На твоя страна съм.
— Така ли? Какви са фактите тогава? Как умря Виктор?
— Убит беше от… ъъъ… — вдигна поглед Бронуин и изписка, понеже Инок я ощипа по ръката.
— Тихо! — кресна той. — Не е твоя работа да обясняваш!
— Това е нелепо — рекох аз. — Ако никой от вас не ми каже, просто ще попитам мис Перигрин.
— Не, не бива да го правиш! — пристъпи Инок към мен и ме изгледа с широко отворени очи.
— Така ли? И защо?
— Птицата не обича да говорим за Виктор. Както и да е, тя не бива да разбере, че сме били тук. Иначе ще ни обеси за малките розови пръстчета.
Сякаш по поръчка чухме безпогрешния звук от куцукането на мис Перигрин нагоре по стълбите. Бронуин пребледня и се втурна покрай мен навън, но преди Инок да успее да се измъкне, аз препречих вратата.
— Махни се от пътя ми! — изсъска той.
— Кажи ми какво се е случило с Виктор!
— Не мога!
— Тогава ми кажи за набега над селото.
— И за това не мога да ти кажа — опита се той отново да се промъкне покрай мен, но се предаде, когато разбра, че няма да успее. — Добре де, само затвори вратата и ще ти пошушна!
Затворих я в мига, в който мис Перигрин стигна на площадката. За момент застинахме наострили слух за някакъв знак, че сме били забелязани. Стъпките на директорката отекнаха до средата на коридора и спряха. Някаква врата се отвори със скърцане, после се затвори.
— Отиде в стаята си — прошепна Инок.
— И така — рекох аз, — набегът над селото.