Изглеждаше разкаян, че е повдигнал темата, но ми махна да се отдръпна от вратата. Последвах го и се приведох, за да чуя какво ми говореше с нисък глас.
— Казах ти, това е игра, която играем. И е само игра.
— Искаш да кажеш, че наистина нападате селото?
— Трошим, преследваме хората, изгаряме някакви неща. Голям смях е.
— Но това е ужасно!
— Е, все някак трябва да упражняваме способностите си, нали? В случай че ни се наложи да се защитим. Иначе ще ръждясаме. Освен това си имаме и правила. Не ни е позволено да убиваме. Само да ги поизплашим малко, нещо такова. А пък ако някой се нарани — е, на следващия ден му няма нищо и даже не си спомня.
— И Ема ли участва в тази игра?
— Неее. Тя е като теб. Казва, че е гадно.
— Ами така е.
— Вие двамата наистина сте един за друг — завъртя той очи.
— Какво означава това?
Изпъчи се с всичките си сто шейсет и пет сантиметра и мушна гърдите ми с пръсти.
— Означава, че е по-добре да не ми се правиш на голямата работа, приятелче. Понеже, ако не тарашим от време на време проклетото село, повечето там отдавна щяха да са превъртели. — Той отиде до вратата, сложи ръка на бравата, а после се обърна към мен. — А ако си мислиш, че ние сме зли, почакай да видиш тях.
— Кои да видя? За кого, по дяволите, говорите всички?
Вдигна пръст към устата си, за да ме накара да млъкна, и излезе.
Отново останах сам. Погледнах тялото на леглото.
Какво ти се е случило, Виктор?
Може да е полудял и да се е самоубил. Дотолкова му е писнало от цялата тази жизнерадостна, но безнадеждна вечност, че се е натъпкал с миша отрова или е скочил от някоя скала. А може да са и онези, „другите опасности“, за които намекна мис Перигрин.
Излязох в коридора, но в момента, в който тръгнах към стълбите, дочух гласа на мис Перигрин зад полупритворената врата. Шмугнах се в най-близката стая и останах там, докато тя мина с куцукане покрай мен и заслиза надолу по стълбите. Тогава забелязах чифт обувки до безупречно оправеното легло — обувките на Ема. Нейната стая.
Покрай едната стена имаше скрин с огледало, а до другата — писалище с пъхнат под плота стол. Стая на подредено момиче, което няма какво да крие. Или поне така ми се струваше, докато не намерих кутия за шапки в скрина. Привързана беше с връв и имаше надпис с химически молив:
Все едно да размахаш червена кърпа пред бик. Седнах с кутията в скута и развързах връвта. Вътре имаше над сто писма, до едно от дядо.
Сърцето ми щеше да изхвръкне. Това беше златната мина, която се надявах да намеря в старата разрушена къща. Разбира се, не се чувствах добре, задето си навирах носа в чуждите работи, но след като всички тук така упорито пазеха тайните си, аз трябваше сам да разбера някои неща.
Искаше ми се да ги прочета, но се опасявах, че някой може да влезе и да ме види, затова само ги прехвърлих, колкото да добия обща представа. Много от тях бяха с дата от началото на 1940, когато дядо Портман е бил в армията. Отворих наслуки едно от тях и то се оказа дълго и изпъстрено с пикантни подробности, любовни обяснения и непохватни комплименти за красотата на Ема, поднесени на разваления тогава английски на дядо („Ти много приличаш на цвете, а също и миришеш добре, може ли да откъсна?“). В друго пращаше своя снимка, на която позираше с бомба и с увиснала в ъгъла на устата цигара.
С времето писмата ставаха все по-кратки и все по-нарядко. През 50-те години вече бяха по едно годишно. Последното носеше дата от април 1963 година и в плика нямаше писмо, само няколко снимки. Две от тях бяха на Ема — очевидно изпратени от нея фотографии, които той връщаше. Първата беше доста стара — насмешлива поза, в отговор на неговата шега. На нея Ема белеше картофи и се преструваше, че пуши една от лулите на мис Перигрин. Следващата беше по-тъжна и си помислих, че навярно я е изпратила, след като дядо е престанал да пише. На последната снимка — в последното писмо, изпратено от него, дядо беше на средна възраст и държеше малко момиченце.
Загледах се в последната снимка. После осъзнах кое е малкото момиченце. Беше леля Сузи. По онова време трябва да е била на около четири години. Нямаше повече писма. Зачудих се колко дълго Ема е продължила да пише на дядо, без да получава отговор, и какво ли е правил той с нейните писма. Изхвърлял ги е навярно? Или ги е криел някъде? Несъмнено на времето баща ми и леля са намерили нейно писмо и са решили, че дядо изневерява на баба. Били са на много погрешен път.
Някой се покашля зад мен. Извърнах се и видях Ема. Стоеше на вратата и ме гледаше. Спуснах се да събирам пликовете с пламнало лице, но беше прекалено късно. Хванала ме беше.