— Съжалявам, не биваше да съм тук.
— Дяволски си прав! — рече тя. — Всъщност не бих искала да преча на заниманията ти — Ема пристъпи към шкафа, извади едно от чекмеджетата и го захвърли шумно на пода. — Ако проявяваш интерес — можеш да прегледаш и кюлотите ми!
— Много съжалявам, наистина — повторих аз. — Никога не правя подобни неща.
— Вярвам ти. Предполагам, че си твърде зает да надничаш през женските прозорци — надвеси се тя над мен разтреперана от гняв, докато аз се опитвах да натъпча писмата в кутията. — В това има система, знаеш ли? Дай ги насам, всичко ще объркаш!
Ема седна на пода, бутна ме настрани, изпразни кутията и разпредели писмата на купчини със сръчността на пощенски служител. Реших, че е най-добре да си затварям устата, и останах смирено загледан в движенията ѝ.
— Интересуваш се от случилото се между Ейб и мен, така ли? — продължи тя малко по-късно вече поуспокоена. — Можеше просто да попиташ.
— Не исках да се натрапвам.
— Точно в този момент не си много убедителен, знаеш ли?
— Предполагам.
— И така, какво те интересува?
— Просто… — замислих се. Всъщност нямах представа откъде да започна. — Просто искам да разбера какво се е случило.
— Ами хубаво тогава. Да прескочим пикантните моменти и да тръгнем направо към целта. Никак не е сложно. Той си тръгна. Каза, че ме обича, и обеща някой ден да се върне. Не го направи обаче.
— Но е трябвало да замине, нали? Да се бие?
— Трябвало? Не съм сигурна. Каза, че няма да може да се погледне в огледалото, ако не участва във войната, докато народът му е преследван и убиван. Негов дълг било, така рече. Дългът, допускам, е бил по-важен от мен. Въпреки това, аз чаках. Чаках и се тревожех, докато траеше проклетата война. Мислех, че всяко следващо писмо ще е предизвестие за смърт. После, когато войната най-после свърши, каза, че едва ли ще успее да се върне. Щял да полудее, така рече. В армията се бил научил как да се защитава и не се нуждаел от бавачка като Птицата да се грижи за него. Заминавал за Щатите, за да създаде дом за нас, и после щял да ме повика. И аз отново зачаках. Чаках толкова дълго, че ако наистина бях отишла при него, вече щях да съм на четирийсет. Междувременно той се е увлякъл по някаква обикновена жена. Това е, както се казва.
— Съжалявам. Нямах представа.
— Минали неща. Вече даже не ги мисля.
— Виниш го, че си затворена тук — казах аз.
— Кой ти каза, че съм затворена — Ема ме изгледа остро. — Не, не го виня — въздъхна. — Просто ми е мъчно за него.
— Все още?
— Всеки ден.
Приключи с писмата.
— Ето, готово — захлупи капака тя. — Цялата история на моя любовен живот в прашна кутия в гардероба.
Пое дълбоко дъх, притвори очи и поглади връхчето на носа си. За миг сякаш видях старицата, стаена зад гладкото ѝ лице. Дядо беше измъчил бедното ѝ, злочесто сърце и през всички тези години раната не заздравяваше.
Прииска ми се да я прегърна, но нещо ме възпираше. Тя беше красиво, забавно, очарователно момиче, което, чудо на чудесата, изглежда наистина ме харесваше. Сега обаче осъзнах, че тя всъщност не харесваше мен. Сърцето ѝ беше разбито от друг и аз просто бях заместител на моя дядо. Това можеше да отрезви всеки, без значение колко е изкушен. Познавах момчета, на които им се гади от мисълта да се срещат с бившето гадже на някой приятел. По тази логика, да свалям бившата на дядо, си беше направо кръвосмешение.
Почувствах дланта на Ема върху ръката ми. После положи главата си на рамото ми. Брадичката ѝ бавно се вдигна към лицето ми. „Целуни ме“, казваше езикът на тялото ѝ, ако такъв изобщо съществуваше. След миг устните ни щяха да са опасно близко и аз трябваше да избирам дали да ги докосна, или горчиво да я засегна, като се отдръпна, след като веднъж вече я бях обидил. Не че не го исках — исках го повече от всичко, — но да я целуна на по-малко от метър разстояние от кутията с грижливо пазените любовни писма на моя дядо, ме изнервяше и ме караше да се чувствам странно.
После бузата ѝ се допря до моята, аз осъзнах, че веднага трябваше да действам, защото след миг само щеше да е прекалено късно, и изтърсих първото, което ми хрумна и което би убило всяко чувство.
— Има ли нещо между вас двамата с Инок?
Тя рязко се отдръпна и ме изгледа, сякаш бях ѝ предложил да изяде жива твар.
— Какво?! Не! Откъде, за бога, ти дойде на ум?
— Ами от него. Стори ми се огорчен, когато заговори за теб, и аз изведнъж си помислих, че не би искал да съм наоколо. Сякаш му развалям работата или нещо такова.