— Първо на първо — взря се тя в мен с широко отворени очи, — няма никаква „работа“, която да „разваляш“, мога да те уверя. Той е ревнив глупак и лъжец.
— Така ли?
— Какво така ли?
— Лъжец ли е?
— Защо? — присви тя очи. — Какви ти ги е надрънкал?
— Ема, какво се е случило с Виктор?
Остана изумена. После поклати глава и промърмори:
— Проклет егоист!
— Тук има нещо, което никой не ми казва, и аз искам да разбера какво става.
— Не мога — рече тя.
— Само това чувам! Аз не мога да говоря за бъдещето. Ти не можеш да говориш за миналото. Мис Перигрин здравата ни е оплела. Последното желание на дядо беше да дойда и да открия истината. Нищо ли не значи това за теб?
Ема взе ръката ми, притисна я към скута си и се взря в нея.
— Прав си — рече накрая тя. — Има нещо.
— Кажи ми.
— Не тук — прошепна Ема. — Довечера.
Уговорихме се да се срещнем късно вечерта, след като баща ми и мис Перигрин заспят. Според Ема това беше единствената възможност, понеже стените имали уши, а през деня било невъзможно да се измъкнем, без да ни забележат. За да поддържаме илюзията, че няма какво да крием, прекарахме остатъка от деня в двора, пред очите на всички, а на залез-слънце аз се отправих сам към тресавището.
Беше поредната дъждовна вечер през двайсет и първи век и докато стигна кръчмата, вече исках само да съм на сухо. Намерих баща си пред халба бира на една от масите. Придърпах някакъв стол и започнах да съчинявам истории за това, как съм прекарал деня, докато попивах лицето си със салфетки. (Установих странна закономерност относно лъжите: колкото повече лъжи измисляш, толкова по-лесно ти се удават.)
Той обаче едва ме слушаше.
— Ъъ? — рече накрая, — звучи интересно.
После зарея поглед встрани и отпи от бирата.
— Какво ти е? — запитах аз. — Още ли си ми бесен?
— Не, не, няма такова нещо — понечи да ми обясни, но после махна с ръка. — Нелепо е, остави.
— Хайде, татко!
— Виждаш ли… онова момче, дето се появи преди няколко дни. Още един, който наблюдава птиците.
— Познаваш ли го?
— Не го бях виждал — поклати той глава. — Първоначално помислих, че е ентусиазиран аматьор и натрапник, но той продължи да идва на същите места, да наблюдава същите гнезда и да си води бележки. Определено знае какво прави. Днес пък го видях с кафези и чифт „Придейтърс“ и разбрах, че е професионалист.
— „Придейтърс“?
— Бинокли. Наистина сериозно производство. — Сви на руло хартиената салфетка под чашата си и я приглади три пъти с вече станал нервен тик жест. — Просто си мислех, че трябва да се съсредоточа върху птичата популация тук, разбираш ли? Наистина исках тази книга да е нещо по-специално.
— И изведнъж този задник се появи.
— Джейкъб!
— Този вреден натрапник, исках да кажа.
— Благодаря, сине, това ще свърши работа — разсмя се той.
— Ами тя ще бъде специална — опитах се да го окуража.
— Знам ли — сви рамене той. — Надявам се.
Не прозвуча много уверено.
Прекрасно знаех какво щеше да стане. Част беше от патетичния цикъл, в който моят баща беше впримчен. Разпалваше се от някаква идея и месеци наред говореше безспир за нея. После изневиделица изникваше някаква дребна пречка и слагаше прът в колелата. Вместо да се справи със ситуацията, той се предаваше. След това проектът биваше изоставен, баща ми се впускаше в ново начинание и цикълът започваше отначало. Прекалено лесно се обезкуражаваше. Това беше причината десетки недовършени ръкописи да стоят заключени в писалището му, магазинът за птици, който искаше да отвори заедно с леля Сузи, да не види бял свят и въпреки бакалавърската си степен по азиатски езици, никога да не стъпи в Азия. Беше на четирийсет и шест, все още търсеше себе си и все така отчаяно се опитваше да докаже, че не се нуждае от парите на майка ми.
В момента той имаше нужда от окуражителни думи, но аз усещах, че не съм подходящият за това човек, затова се опитах деликатно да отклоня темата.
— Къде е отседнал тая навлек? — запитах аз. — Мислех, че ние сме заели единствените стаи в града.
— Лагерува някъде, предполагам — отвърна баща ми.
— В това време?
— Съвсем в стила на недодяланите фанатици от неговия вид. Дай го по-грубо и ще се намериш по-близо до обектите си и физически, и психологически. Постигаме целите си въпреки несгодите и неща в този дух.
— Защо ти тогава не си навън? — разсмях се аз и на мига съжалих, че го бях казал.
— Поради същата причина, поради която и книгата ми най-вероятно няма да види бял свят. Винаги ще се намери някой по-всеотдаен от мен.