Размърдах се неловко на стола.
— Нямах това предвид. Исках да кажа, че…
— Шшш — изведнъж се наежи баща ми и хвърли многозначителен поглед към вратата.
— Ето го. Не се обръщай. Току-що влезе.
Вдигнах менюто пред лицето си и надникнах над него. На вратата стоеше някакъв размъкнат тип с брада и шумно тропаше, за да изтръска водата от ботушите си. Носеше дъждобран и тъмни очила, навлякъл беше, както ми се стори, няколко якета едно върху друго, от което изглеждаше едновременно и дебел, и подозрителен.
— Обичам коледния сценарий с бездомника, който той разиграва — прошепнах аз. — Не е лесно да се издокараш така. Направо от колекцията за следващия сезон.
Дори не ми обърна внимание. Мъжът се опря на бара и разговорите около него стихнаха. Кев го попита какво ще поръча, той отвърна нещо и Кев изчезна в кухнята. Мъжът остана с вперен пред себе си поглед. Чакаше. Кев се появи миг по-късно от кухнята и му подаде торбичка, в каквато обикновено събират остатъците за кучетата. Той я взе, остави няколко банкноти и тръгна към вратата. Преди да излезе, бавно се извърна и дълго оглеждаше помещението. После си тръгна.
— Какво поръча? — провикна се баща ми, когато вратата се затвори.
— Няколко пържоли — отвърна Кев. — Каза, че му е все тая как са приготвени, затова ги обърнах за по десет секунди на котлона, и му ги дадох. Взе ги без възражения.
Всички замърмориха и се отдадоха на догадки на висок глас.
— Сурови пържоли — рекох на баща си. — Трябва да признаеш, че е странно дори за орнитолог.
— Може пък да е веган.
— Да бе! Може пък да му е писнало от агнешка кръв.
Баща ми завъртя очи.
— Човекът явно има преносима печка. Сигурно предпочита да готви на открито.
— В дъжда? И защо го защитаваш? Мислех, че е смъртният ти враг? Архиотмъстителят?
— Не очаквам да ме разбереш — рече той, — но би било чудесно, ако не ме превръщаш в прицел на подигравките си.
После стана и отиде на бара.
Няколко часа по-късно баща ми се запрепъва нагоре по стълбите сред облак алкохолни изпарения и се строполи върху леглото. Заспа на секундата и гръмогласно захърка. Грабнах някакво яке и тръгнах за срещата с Ема. Дори не се стараех да стъпвам тихо.
Улиците бяха пусти и така смълчани, че почти чувах росата. По небето се стелеха тънки облаци, а през тях бледата луна хвърляше мъждива светлина, колкото да освети пътя ми. Когато прехвърлих хребета, по гърба ми пропълзяха странни тръпки. Озърнах се. В далечината някакъв мъж ме следеше от една оголена скала. Вдигна към лицето си ръце с разперени лакти, сякаш гледаше през бинокъл. В първия момент ми хрумна, че някой от овчарите си играе на детектив и че съм разкрит. Защо обаче не дойдеше да ме пресрещне, ако беше така? Вместо това просто седеше и ме наблюдаваше, а аз отвърнах на погледа му.
В крайна сметка реших, че ако съм разкрит, значи съм разкрит, понеже без разлика дали ще се върна, или ще продължа, слухът за среднощната ми разходка, щеше да стигне до баща ми. Затова вдигнах ръка за поздрав и се спуснах надолу в ледената мъгла.
Излязох от каменната могила и видях, че нямаше облаци и луната висеше като голям жълт балон, така ярка, че дори присвих очи. Ема се появи откъм блатото, заизвинява се и оживено забъбри.
— Съжалявам, че закъснях. Минаха векове, докато всички си легнат! После, на път насам, се натъкнах на Хю и Фиона. Излезли бяха от градината и се целуваха. Не се притеснявай обаче. Обещаха да мълчат, ако и аз си държа езика зад зъбите. Липсваше ми — прегърна ме тя през врата. — Извинявай, че по-рано днес се държах така.
— И ти ме извини — несръчно отвърнах на прегръдката ѝ. — Хайде, кажи ми.
— Не тук — отдръпна се Ема. — Зная едно по-добро място. Специално място.
— Не съм сигурен…
— Не се дръж по този начин. Много ще ти хареса, обещавам. Там ще ти кажа всичко.
Бях готов да се закълна, че е номер, колкото да ме накара да я изчукам. Ако бях малко по-възрастен и зрял или ако бях някое от онези момчета, за които еднократните срещи с яки момичета бяха нещо толкова нормално, че дори не ги впечатляваха, щях да имам емоционалната и хормонална увереност да настоявам да разговаряме там и тогава. Аз обаче не бях никое от тези неща. Лицето ѝ засия, когато ми се усмихна широко, а и свенливият жест, с който прибра косата си зад ухото, ме накараха да я следвам, да ѝ помогна, да направя каквото пожелае. Бях безнадеждно хлътнал.
Ще отида, но няма да я целуна, зарекох се аз. Повтарях си го като мантра, докато я следвах през блатото. Не я целувай! Не я целувай! Тръгнахме към града, после свърнахме по посока на скалистия плаж с излаз към фара и се заспускахме по стръмната пътека.