Стигнахме брега и тя ми каза да я почакам. Щяла да изтича да донесе нещо. Останах загледан в лъча на фара и окъпаната от светлината му околност. Милионите морски птици, заспали в скалните хралупи; ниските, оголени от отлива скали; дългата, полузарита в пясъка тясна лодка. Ема се върна преоблечена в бански костюм и носеше два шнорхела и маски в ръка.
— О, не — въздъхнах аз. — В никакъв случай.
— Може би ще си свалиш дрехите — рече тя и огледа колебливо джинсите и якето ми. — Костюмът ти не е подходящ за плуване.
— Ами аз не мисля да плувам! Съгласих се да се измъкна и да се срещнем посред нощ, но само за да разговаряме, а не да…
— Ще разговаряме — увери ме тя.
— Под водата. По боксерки.
Загреба пясък с пръстите на краката си и го запрати към мен, после се обърна и понечи да се отдалечи, но пак се върна.
— Няма да ти се нахвърля, ако се страхуваш от това. Не се ласкай.
— Не се лаская.
— Тогава престани да се превземаш и махни тия тъпи панталони!
После обаче наистина се нахвърли върху ми, събори ме на земята, опита се да свали колана ми с една ръка, а с другата триеше лицето ми с пясък.
— Пфууу! — изкрещях аз и започнах да плюя. — Играеш нечестно, играеш нечестно!
Нямах избор, освен да отвърна с пълна шепа пясък, и миг по-късно се разрази разпалена пясъчна битка. После дълго се смяхме и неуспешно се опитвахме да изчистим пясъка от косите си.
— Е, сега вече трябва да се изкъпеш и може би ще влезеш в проклетата вода.
— Добре де, добре.
В първия момент водата ми се стори ледена — не беше кой знае каква изненада, понеже бях само по боксерки, — но бързо привикнах. Заобиколихме скалите, където ни чакаше потопено до преливника кану. Качихме се и Ема ми подаде едно гребло. Насочихме се към фара.
Нощта беше топла, морето тихо и за миг се изгубих в приятния ритмичен плясък на веслата. На около стотина метра от фара Ема спря и слезе от кануто. За моя изненада не се потопи; остана само до коленете във водата.
— Да не сме на някакъв пясъчен насип? — запитах аз.
— Не — пресегна се тя в кануто, извади малка котва и я хвърли. Тежестта пропадна на около метър, преди да спре с метален звън. Когато мина покрай нас, лъчът на фара освети корпуса на кораб.
— Корабокрушение!
— Хайде — подкани ме тя. — Почти стигнахме. И си вземи маската.
Ема тръгна по корпуса на кораба. Пристъпих предпазливо след нея. Погледнато от брега сякаш вървяхме по водата.
— Колко е голямо това нещо? — запитах аз.
— Огромен е. Приятелски кораб. Уцелил съюзническа мина и потънал на място. — Тя спря. — Гледай встрани от фара. Остави очите ти да привикнат с тъмнината.
Спряхме вперили поглед към брега, а тихите вълни обгръщаха бедрата ни.
— Добре, сега поеми дълбоко дъх и ме следвай.
Ема приближи тъмно отвърстие в корабния корпус — после седна на ръба и се гмурна. Помислих си, че това е налудничаво. После сложих маската и се потопих след нея.
Взрях се в обгърналата ме тъмнина. Ема слизаше надолу по някаква стълба. Вкопчих се в перилата и я последвах. Местех последователно ръце, докато стигнах металния под. Тя ме чакаше там. Изглежда бяхме в нещо като трюм, макар да беше прекалено тъмно, за да видя повече.
Докоснах лакътя ѝ и посочих устата си. Имах нужда от въздух. Тя ме потупа съчувствено по ръката и се пресегна към една пластмасова тръба наблизо. Свързана беше с маркуч, който по стълбата излизаше на повърхността. Ема сложи тръбата в устата си и духна в нея, а бузите ѝ се издуха от усилие. После пое дълбоко въздух и ми я подаде. Напълних дробовете си с така нужния кислород. Бяхме на шест метра под повърхността, във вътрешността на потопен кораб и пак дишахме. Ема посочи някакъв вход пред нас, който в тъмнината изглеждаше като черна дупка. Не ми се искаше да тръгвам натам, но тя взе ръката ми, сякаш бях изплашено дете, и ме поведе. С другата ръка хвана тръбата и я изтегли с нас.
Заплувахме натам в пълна тъмнина. Спряхме за момент, за да подадем един на друг тръбата. Чувах единствено звука от въздушните мехурчета и глухият тътен някъде под нас, където течението блъскаше отломки от разбития корпус. И да затворех очи, едва ли щеше да стане по-тъмно. Приличахме на астронавти, които се носят в беззвездния космос.
После обаче се случи нещо смайващо и великолепно. Изгряха звезди — тук-там в тъмното проблеснаха зелени светлинки. Помислих, че халюцинирам. Светлинките обаче ставаха повече и повече, докато не ни заобиколи зеленикавото сияние на милиони премигващи звезди, които осветяваха телата ни и се отразяваха в маските. Ема протегна ръка, леко плесна с китка, но този път не създаде огнено кълбо; вместо това, дланта ѝ засия в искрящо синьо. Зелените звезди се сляха около нас, завихриха се, откликнаха на движенията ѝ като пасаж риби, какъвто всъщност бяха.