Гледах ги като хипнотизиран и изгубих представа за времето. Стори ми се, че съм там вече от часове, макар да бяха минали само няколко минути. После усетих, че Ема ме побутва. Върнахме се през вратата и заплувахме нагоре по стълбата. Отново излязохме на повърхността и първото, което се изпречи пред погледа ми, беше небето — разполовено от великолепната белезникава лента на Млечния път. Тогава ми хрумна, че рибите и звездите са единна система, допълващи се части от древно и тайнствено цяло. Качихме се върху корпуса и свалихме маските. За миг останахме така, полупотопени, с допрени бедра, безмълвни.
— Какво беше това — запитах аз накрая.
— Наричаме ги риби-фенери.
— Не бях виждал такива.
— Повечето хора не са ги виждали — отвърна тя. — Крият се.
— Красиви са.
— Да.
— И необикновени.
— И това, да — усмихна се Ема. После ръката ѝ докосна коляното ми и аз ѝ позволих да остане там, понеже в прохладната вода топлината ѝ беше приятна. Ослушах се за гласа, който ми повтаряше да не я целувам, но той беше замлъкнал.
И тогава се целунахме. Усещането от устните ни, които се докоснаха, от езиците ни, които се притиснаха един към друг, от бялото ѝ лице, което докосвах с ръка, беше толкова дълбоко, че замъгли всички мисли за добро и зло, дори за причината, поради която я бях последвал тук. Целувахме се, и се целувахме, и после изведнъж всичко свърши. Тя се отдръпна, а аз продължих да търся устните ѝ. Тогава Ема сложи ръка на гърдите ми, едновременно нежна и твърда.
— Трябва да дишам, глупчо.
— Добре — разсмях се аз.
Ема взе ръцете ми в своите и ме погледна в очите. Отвърнах на погледа ѝ. Усещането беше почти толкова силно, колкото и целувката.
— Трябва да останеш — каза тя.
— Останеш — повторих аз.
— Тук. С нас.
Смисълът на думите ѝ стигна до съзнанието ми и сгряващата магия на току-що случилото се помежду ни се стопи без следа.
— Бих искал, но не виждам как.
— Защо не?
Замислих се. Слънцето, пиршествата, приятелите… и монотонността на съвършено еднообразните дни. Можеше да ти призлее от всяко нещо в повече, подобно на онези скъпи, красиви вещи, които майка ми купуваше, само за да се отегчи бързо от тях.
Но Ема. Ема беше тук. Навярно онова, което ставаше между нас, не беше толкова странно. Навярно можех да остана за известно време, да я обичам и после да се прибера у дома. Всъщност, не. Когато наистина ми се приискаше да си тръгна, вече щеше да е прекалено късно. Тя беше сирена. Трябваше да съм твърд.
— Ти търсиш него, не мен. Аз не мога да го заместя.
Отмести поглед встрани. Бях я оскърбил.
— Не това е причината, поради която трябва да останеш. Ти принадлежиш на това място, Джейкъб.
— Не. Аз не съм като вас.
— Да — настоя тя.
— Не. Аз съм обикновен човек, досущ като дядо.
Ема поклати глава.
— Наистина ли мислиш така?
— Ако можех да направя нещо толкова впечатляващо като теб, вярваш ли, че досега нямаше да забележа?
— Не би трябвало да ти го казвам, но обикновените хора не виждат през примките на времето.
За миг се замислих върху думите ѝ, но не намирах смисъл в тях.
— В мен няма нищо необикновено. Аз съм най-обикновеният човек, когото някога си срещала.
— Силно се съмнявам — отвърна тя. — Ейб имаше рядък и изключителен талант. Почти никой друг не беше способен на нещата, дето той умееше. — Очите ѝ срещнаха погледа ми. — Той можеше да вижда чудовищата.
Девета глава
„Той можеше да вижда чудовищата.“ Изрече го и в същия миг целият ужас, който мислех, че съм загърбил, отново ме връхлетя. Наистина съществуваха. Наистина съществуваха и бяха убили дядо.
— И аз мога да ги виждам — прошепнах, сякаш споделях срамна тайна.
Очите ѝ се насълзиха и тя ме прегърна.
— Убедена бях, че в теб има нещо необикновено — рече Ема. — Приеми го като най-искрен комплимент.
Винаги съм знаел, че съм странен. Но не бях и мечтал, че мога да се окажа необикновен. Ако обаче виждах невидими за другите неща, значи беше естествено Рики да не забележи нищо в гората през нощта, в която дядо беше убит. Това обясняваше защо всички мислеха, че съм се смахнал. Не бях смахнат, нямах халюцинации, нито пък стресова реакция; тревожното присвиване в стомаха, когато бяха наблизо — както и противния им вид — това беше моята дарба.