— А вие, останалите, не ги ли виждате? — запитах аз.
— Само сенките им. Затова те ловуват най-вече през нощта.
— Кое ги възпира да не те проследят сега? — запитах аз и бързо се поправих — Да не ни проследят?
— Не знаят къде да ни търсят — изведнъж тя стана сериозна. — А и не могат да влизат в примките. Затова на острова сме в безопасност, но не бива да го напускаме.
— Виктор го е направил обаче.
— Каза, че полудява тук — тъжно кимна тя. — Каза, че вече не издържа. Бедната Бронуин. И моят Ейб си тръгна, но той поне не е бил убит от гадините.
— Наистина ми е трудно да ти го кажа, но… — насилих се да я погледна аз.
— Какво? Не!
— Опитаха се да ме убедят, че са били диви животни. Но ако това, което казваш е вярно, то и дядо е бил убит от тях. Първият и единствен път, когато видях чудовище, беше в нощта на неговата смърт.
Ема сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. После притвори очи. Притиснах я към себе си и тя наклони глава към рамото ми.
— Знаех, че в крайна сметка ще стигнат до него — прошепна тя. — Той ме увери, че в Щатите ще е в безопасност. Обеща да се пази. Никой от нас обаче не е в безопасност. Никъде.
Седяхме върху корабния скелет и разговаряхме, докато луната се спусна ниско и приливът се надигна до вратовете ни, а Ема започна да трепери. Хванахме се за ръце и прегазихме водата до кануто. Когато наближихме плажа, дочухме гласове, които ни викаха по име. Заобиколихме една скала и видяхме Хю и Фиона да ни махат от брега. И от разстояние разбрахме, че нещо не беше наред.
Завързахме кануто и се втурнахме към тях. Хю беше останал без дъх. Около него се стрелкаха раздразнени пчели.
— Случи се нещо! Трябва веднага да дойдете!
Нямаше време за спорове. Ема навлече дрехите върху банския си костюм, аз скочих в панталоните си и полепналият по тях пясък издра кожата ми.
— Без него — изгледа ме колебливо Хю. — Сериозно е.
— Не, Хю — рече Ема. — Птицата беше права. Той е един от нас.
Хю се взря изумен в нея, после в мен.
— Казала си му?!
— Трябваше. Всъщност той и без друго сам беше стигнал до истината.
За момент Хю остана слисан, после се извърна и решително стисна ръката ми.
— Добре дошъл в семейството тогава.
— Благодаря — отвърнах аз, понеже не знаех какво друго да кажа.
На път към къщата Хю говореше за случилото се на пресекулки, тъй като през повечето време тичахме.
— Една от приятелките имбрини на Птицата — рече той, когато спряхме, за да си поемем дъх в гората — долетя преди около час в ужасно състояние. Крещеше, че станало някакво убийство, и събуди всички ни. Преди да разберем какво се е случило, изгуби съзнание и повече не се съвзе. — Хю кършеше ръце с нещастен вид. — Просто зная, че се е случило нещо лошо.
— Дано грешиш — рече Ема и отново затичахме.
Децата се трупаха с намачкани пижами около керосинов фенер в коридора пред затворената врата на всекидневната и коментираха случилото се.
— Може да са забравили да синхронизират примката си — рече Клеър.
— На бас, че са били гадините — обади се Инок. — И на бас, че са изгълтали мнозина от тях заедно с обувките!
Клеър и Олив закриха лицата си с ръце и заридаха.
— Хайде, хайде — приклекна Хорас до тях и заговори с утешителен глас — не се оставяйте Инок да ви пълни главите с глупости. Всички знаем, че гадините най обичат малките. Затова и са оставили приятелката на мис Перигрин да си тръгне — тя има вкус на вчерашна утайка от кафе!
— А какъв е вкусът на малките — надникна Олив между пръстите си.
— На боровинки — отвърна прозаично той.
Момичетата отново заридаха.
— Остави ги на мира! — изкрещя Хю и ято пчели накара Хорас да хукне с писъци надолу по коридора.
— Какво става там? — извика мис Перигрин от всекидневната. — Гласа на мистър Ейпистън ли чувам? Къде са мис Блум и мистър Портман?
— Тя знае? — сепна се Ема и нервно изгледа Хю.
— Като разбра, че те няма, направо изгуби ума и дума. Реши, че гадините или някой смахнат те е похитил. Извинявай, Ема, ама трябваше да ѝ кажа.
Ема поклати глава, но не ни оставаше друго, освен да влезем и да си понесем последствията. Фиона ни изпрати целувка — сякаш да ни пожелае късмет — и ние отворихме вратите.
Единственият източник на светлина във всекидневната беше огънят в камината, който хвърляше трептящи сенки върху стената. Бронуин тревожно се въртеше около увита като мумия в одеяло възрастна жена, изпаднала в полусъзнание и положена в огромно кресло. Мис Перигрин седеше на един диван, загребваше някаква тъмна течност с лъжица и хранеше жената.