— Войната сложи край на нацисткото господство, но гладните станаха по-силни от всякога — продължи мис Перигрин. — Затова, както много необикновени, ние останахме скрити. Дядо ти обаче се върна променен. Превърнал се беше във воин и беше решен да изгради живота си извън примката. Отказа да се крие.
— Молех го да не ходи в Щатите — каза Ема. — Всичко го молехме.
— Защо е избрал Щатите? — запитах аз.
— По онова време там имаше по-малко гладни — отвърна мис Перигрин. — След войната някои необикновени заминаха най-вече за Щатите. За известно време, подобно на твоя дядо, съумяха да се представят като обикновени хора. Той най-искрено желаеше да е обикновен човек, да води живот на обикновен човек. Често го споменаваше в писмата си. Убедена съм, че това е причината, заради която е пазил истината в тайна толкова време. Искал е за теб онова, което сам никога не си е позволил.
— Да бъде обикновен — рекох аз.
Мис Перигрин кимна.
— Разбира се, така и не е успял да избяга от същността си. Необикновените му способности, съчетани с храбростта, с която се е сдобил по време на войната, когато е преследвал гладните, наистина са го направили безценен. Често е бил призоваван да служи; да помогне за унищожаването на отделни обезпокоителни сборища на гладни и нравът му беше такъв, че едва ли се е случвало да откаже.
Спомних си дългите ловни пътешествия, които дядо Портман предприемаше. Семейството пазеше негова снимка от подобна експедиция, макар да не знаех кой и кога я е направил, понеже в повечето случаи той пътуваше сам. Когато бях малък обаче, я намирах за особено забавна, понеже на нея дядо беше с костюм. Кой ходи с костюм на ловни експедиции?
Сега вече разбрах: някой, който не ловува само животни.
Развълнуваха се от новия образ за дядо не като параноичен маниак на тема оръжие, потаен женкар или мъж, на когото никога не разчитат в семейството, а като странстващ рицар, който рискува живота си за другите, живее в коли и по евтини мотели, натъква се на смъртоносни сенки, прибира се у дома с няколко куршума по-малко и с още няколко травми, без право да даде някакво обяснение за тях или да сподели кошмарите си. Многобройните му саможертви са били възнаградени единствено с презрение и подозрение от страна на най-обичаните от него хора. Затова, предполагам, е писал толкова често до Ема и мис Перигрин. Те са разбирали.
Бронуин се върна с гарафа вино от кока и бутилка бренди. Мис Перигрин я отпрати и смеси двете напитки в чаша за чай. После леко потупа мис Авъсет по изпъстрената със сини вени буза.
— Есмералда — рече тя, — Есмералда, събуди се и опитай ободряващото питие, което приготвих за теб.
Мис Авъсет изстена и мис Перигрин вдигна чашата към устните ѝ. Възрастната дама отпи няколко глътки и макар че се закашля и в ъгълчето на устата ѝ потече тънка струйка, повечето от течността изчезна в гърлото ѝ. За миг сякаш отново щеше да потъне в своя унес, но тя изведнъж се изправи в креслото с прояснено лице.
— Боже — въздъхна мис Авъсет с дрезгав глас, — заспала ли бях? Така непристойно от моя страна. — Изгледа ни озадачена, сякаш се бяхме появили ненадейно. — Алма, ти ли си това?
Мис Перигрин разтри костеливите ръце на възрастната жена.
— Есмералда, изминала си дълъг път посред нощ, за да ни видиш. Опасявам се, че всички сме много обезпокоени.
— Наистина ли? — мис Авъсет смръщи вежди и дълбока бръчка проряза челото ѝ. После впери поглед в трепкащите отражения на пламъците от камината върху отсрещната стена. По лицето ѝ мина сянка. — Да — рече тя, — дойдох да те предупредя, Алма. Бъдете нащрек. Не се оставяйте да ви изненадат, както това се случи с мен.
— Кой да ни изненада — иглите на мис Перигрин замряха.
— Трябва да са били сенките. Неколцина от тях дойдоха посред нощ, предрешени като членове на съвета. Мъже не могат да бъдат членове на съвета, разбира се, но те отвлекли вниманието на моите сънливи стражи, завързали ги и ги похитили.
— О, Есмералда… — въздъхна мис Перигрин.
— Измъчените им викове ни събудиха с мис Бънтинг — продължи тя, — но бяхме залостени в къщата. Нужно ни беше време, за да отворим със сила вратите, и когато най-после проследихме гадините по миризмата им, от другата страна на примката ни чакаха в засада цяла банда сенки. Нададоха ужасяващ вой и ни нападнаха. — Тя млъкна и преглътна сълзите си.
— А децата?
Мис Авъсет поклати глава. Погледът ѝ беше помръкнал.
— Децата са били само стръв — рече тя.
Ема плъзна ръка в моята и я стисна. Лицето на мис Перигрин проблесна на светлината на огъня.