— Търсели са мис Бънтинг и мен. Аз успях да се изплъзна, но мис Бънтинг нямаше този късмет.
— Убиха ли я?
— Не, похитиха я. Досущ както това се случи с мис Рен и мис Трийкрийпър преди две седмици, когато нападнаха тяхната примка. Те пленяват имбрини, Алма. И усилията им са съгласувани. Не смея да помисля с каква цел.
— Значи ще дойдат и тук — тихо рече мис Перигрин.
— Ако ви намерят — отвърна мис Авъсет. — Вие сте по-добре прикрити от повечето от нас, но трябва да сте подготвени, Алма.
Мис Перигрин кимна. Мис Авъсет безпомощно огледа ръцете си. Трепереха в скута ѝ като птици с пречупени криле.
— Скъпите ми деца — задави се тя. — Моли се за тях. Сега са съвсем сами.
После се извърна и захлипа.
Мис Перигрин придърпа одеялото около раменете на старицата и се изправи. Излязохме от стаята и оставихме мис Авъсет насаме със скръбта ѝ.
Децата се бяха скупчили до вратата на всекидневната. И да не бяха чули всичко казано от мис Авъсет, до слуха им беше стигнало достатъчно. Издаваше го тревогата, изписана върху лицата им.
— Бедната мис Авъсет — прошепна Клеър с разтреперана долна устна.
— Бедните деца на мис Авъсет — рече Олив.
— Ще дойдат ли и за нас, мис? — попита Хорас.
— Да се въоръжим! — извика Милърд.
— С бойни брадви! — вмъкна Инок.
— Бомби! — рече Хю.
— Веднага престанете! — повиши глас мис Перигрин и вдигна усмирително ръце. — Да запазим спокойствие. — Да, случилото се с мис Авъсет е трагично, безкрайно трагично, но подобно злощастие тук няма да се повтори. Все пак трябва да сме бдителни. Отсега нататък ще излизате от къщата единствено с мое съгласие и ще се движете само по двойки. Ако забележите непознато лице, дори и да ви изглежда съвсем обикновено, елате и незабавно ме уведомете. Утре сутринта ще обсъдим тези и други предохранителни мерки. Дотогава — всички по леглата! Сега не е време за разговори.
— Но, мис… — започна Инок.
— По леглата!
Децата се разбягаха по стаите си.
— Що се отнася до теб, Джейкъб, намирам твоите самотни разходки за обезпокоителни. Мисля, че трябва да останеш, докато нещата се уталожат.
— Не мога да изчезна просто ей така. Баща ми ще се побърка.
— В такъв случай, остани тук поне за през нощта — намръщи се тя. — Настоявам.
— Добре, но само ако ми разкажете всичко, което знаете, за съществата, убили дядо.
Тя наклони глава и се взря в мен. Стори ми се дори развеселена.
— Разбирам, мистър Портман. Не смея да оспоря твоите потребности за познание. Настани се тази нощ на дивана, а утре това ще е първата точка от дневния ни ред.
— Не, сега. — Десет години бях чакал да чуя истината и не можех да отлагам и минута повече. — Моля ви.
— Млади човече, бих казала, че на моменти ми е трудно да прокарам границата между способността ти да бъдеш очарователно своенравен и дразнещо твърдоглав. Мис Блум — обърна се тя към Ема, — ще ми донесеш ли бутилката с вино от кока? Както по всичко личи, тази нощ няма да мога да мигна и щом ще трябва да будувам, ще си позволя да се поглезя.
Кабинетът обаче беше прекалено близо до детските спални за този късен разговор и с директорката се оттеглихме в малката оранжерия до гората. Седнахме на обърнатите сандъчета сред пълзящите рози и сложихме керосиновия фенер на тревата между нас, тъй като все още не беше се зазорило. Мис Перигрин извади лула от джоба си и се наведе, за да я запали на пламъка на фенера. Замислено изпусна гъсти кълба дим и после заразказва.
— В древността погрешно са ни смятали за богове — рече тя, — но ние, необикновените, сме смъртни, както всички останали. Примките на времето само отлагат неизбежното и цената, която заплащаме, за да ги ползваме, е висока — завинаги се отказваме от настоящето. Както знаеш, пребивавалите по-дълго в примката могат да бъдат в настоящето за съвсем кратко време. В противен случай се състаряват и умират. Това е така от незапомнени времена. — Тя изпусна нов облак дим и продължи. — Преди няколко години, приблизително около началото на предходния век, помежду ни възникна разкол. Негов първоизточник стана клика недоволни необикновени с опасни идеи. Привържениците ѝ бяха убедени, че са изнамерили начин, чрез който предназначението на примките на времето да бъде променено. Примката на времето според тях е в състояние да предостави на своя потребител своеобразно безсмъртие; не просто забавяне на процеса на стареене, а неговото обръщане. Заговориха за вечна младост, постижима извън границите на примките; за безнаказани скокове напред-назад между бъдеще и минало, без гибелните последици, неизменен спътник на всяко подобно безумство — с други думи за шанса да се превърнеш в господар на времето, без да си подвластен на смъртта. Цялата идея е налудничава — пълна безсмислица — отрицание на емпиричните закони, на които всичко е подчинено! — Тя изпусна шумно нов облак дим и замълча за момент, за да събере мислите си. — Във всеки случай двамата ми братя, иначе с блестящ интелект, но лишени от здрав разум, бяха обсебени от тази идея. Дори имаха дързостта да пожелаят да им съдействам за реализирането ѝ. „Искате да станем богове — рекох им аз. — Невъзможно е.“ А и да беше възможно, не би било редно. Никой не успя да ги възпре. Те израснаха сред бъдещите имбрини, повереници на мис Авъсет, и знаеха повече за нашето необикновено изкуство от мнозинството обикновени мъже — знаеха, опасявам се, точно толкова, че да бъдат опасни. Въпреки всички предупреждения, дори заплахи от страна на Съвета, през пролетта на 1908 година моите братя и няколкостотин членове на тази ренегатска клика си позволиха да отидат в сибирската тундра, за да проведат своя възмутителен експеримент. Избраха някаква безименна, стара, от векове неизползвана примка. Очаквахме, че ще се приберат след около седмица с подвити опашки, смирени пред неизменната същност на природата. Възмездието над тях обаче се оказа далеч по-тежко: катастрофална експлозия, от която издрънчаха стъклата на прозорците до Азорските острови. Несъмнено за всички в радиус от петстотин километра е изглеждало така, сякаш идва краят на света. Смятахме, че до един са загинали и скверното им насилие над света е тяхната последна колективна проява.