— Но те са оцелели — предположих аз.
— Може да се каже. Други биха нарекли състоянието, в което впоследствие изпаднаха, като вечно проклятие. Седмици по-късно започнаха нападенията над необикновените от ужасни създания. Ние долавяме само сенките им; единствено такива като теб могат да ги видят. Това бяха първите ни сблъсъци с гладните. Мина време, преди да осъзнаем, че тези снабдени с пипала ненавистни създания всъщност са нашите безпътни братя, изпълзели от димящия кратер, останал след техния експеримент. Вместо да станат богове, бяха се превърнали в зли създания.
— Какво се е объркало?
— Още гадаем по този въпрос. Според една теория те са се върнали във времето, преди душите им дори да са били заченати, затова ги наричаме „гладни“ — техните сърца, техните души са ненаситни. По някаква жестока ирония са постигнали безсмъртието, към което се стремяха. Смятаме, че гладните живеят хиляди години, но това е битие на непрестанно физическо изтезание, на унизителен позор — хранят се със заблудил се добитък, живеят в изолация. Изпитват и ненаситен глад за плът от необикновени, понеже нашата кръв е единственото, което може да им донесе избавление. Ако изгълта достатъчно, гладният дух се превръща в твар. Казваме им „гадини“.
— Отново тази дума — рекох аз. — Когато ме видя за първи път, Ема ме обвини, че съм това.
— И аз бих си помислила същото, ако не те бях наблюдавала от по-рано.
— Кои са те?
— Ако да си гладен дух е жив ад — най-вероятно наистина е така, — да си гадина е долу-горе като чистилище. Гадините се срещат често. Нямат някакви необикновени способности. Но понеже могат да минат за хора, служат на гладните си побратими. Издирват, следят и доставят плът. Тази йерархия от прокълнати цели някой ден да превърне всички гладни в твари, а всички необикновени — в трупове.
— Кое ги възпира — зачудих се за. — Ако навремето са били необикновени, би трябвало да знаят скривалищата ви.
— За късмет, както по всичко личи, не пазят спомен от предишния си живот. И макар да не са толкова силни и страшни, колкото гладните, гадините са също толкова опасни. За разлика от гладните, те са подвластни на повече от един инстинкт и нерядко се смесват с населението. Въпреки наличието на определени индикатори, може да се окаже трудно да ги различим от обикновените хора. Очите им, например. Любопитно, но гадините нямат зеници.
Кожата ми настръхна. Спомних си млечнобелите очи на съседа, който поливаше моравата в нощта, когато дядо беше убит.
— Мисля, че съм виждал един такъв. Тогава реших, че е просто сляп старец.
— Значи си по-наблюдателен от повечето хора — рече тя. — Гадините са известни с вещината си да се измъкват безнаказано. Приемат незабележима за обществото идентичност: мъж със сив костюм във влака; бедняк, който проси дребни монети; просто едно от многото лица в тълпата. Макар да познаваме и случаи, в които някои рискуват, като заемат видни постове — лекари, политици, юристи, — за да получат достъп до повече хора или да се сдобият с някаква власт над тях, че да откриват по-лесно необикновени като Ейб сред обикновените.