Мис Перигрин посегна към фотоалбума. Донесла го беше от къщата и сега запрелиства страниците.
— Ето няколко снимки — размножени и разпространени навсякъде сред необикновените. Нещо като обявите „търси се“. Виж тук — посочи тя две момичета, качени върху изкуствен елен, и смразяващ Дядо Коледа, който надничаше с празни очи зад рогата му. — Тази гадина беше идентифицирана в голям универсален магазин в Щатите. Работеше там по Коледите. Така за кратко време установяваше контакт с много деца — докосваше ги, разпитваше ги — търсеше белези на необикновените. — Отгърна страницата и видях снимка на зъболекар със садистичен вид. — Тази гадина работеше като дентален хирург. Не бих се изненадала, ако се окаже, че черепът, с който позира е принадлежал на някоя от неговите жертви — необикновени. — Отново прелисти албума и този път се спря на снимката на малко момиченце, свито пред извисила се над него сянка. — Това е Марси. Тръгна си от нас преди около трийсет години, за да заживее с обикновено семейство в провинцията. Умолявах я да остане, но тя беше категорична. Не след дълго е била похитена от някаква гадина, докато чакала училищния автобус. На местопрестъплението беше намерен фотоапарат с непроявен филм.
— Кой го е заснел?
— Самата гадина. Театралните жестове са тяхна слабост. Винаги оставят след себе си някакъв ужасяващ спомен.
Взрях се в момиченцето и усетих надигащата се в мен позната паника. Затворих албума, не бях в състояние да гледам повече снимки.
— Разказвам ти всичко това, защото е твое изконно право да го знаеш — рече мис Перигрин, — но и защото се нуждая от помощта ти. Единствен ти сред нас можеш да излезеш от примката, без да предизвикаш подозрение. Нужно ми е, докато си сред нас и докато настояваш да пътуваш напред-назад, да ме уведомяваш за всеки новопоявил се на острова.
— Онзи ден срещнах един такъв — спомних си аз птичаря, който беше разстроил баща ми.
— Видя ли очите му? — запита тя.
— Всъщност не. Беше тъмно, а и лицето му беше почти скрито под голяма шапка.
Мис Перигрин загриза кокалчетата на пръстите си и свъси вежди.
— Защо? Мислите, че може да е един от тях?
— Няма как да бъда сигурна, без да съм видяла очите му — рече тя, — но по-скоро съм притеснена от вероятността да са те проследили до острова.
— Какво искате да кажете? От някоя гадина?
— Може би точно от онази, която си видял в нощта на смъртта на дядо си. Така бих обяснила решението им да пощадят живота ти. Ти би ги отвел до по-богата плячка: до нас.
— Но те откъде могат да знаят, че съм необикновен? Аз самият не го бях разбрал!
— Ако са знаели за дядо ти, бъди сигурен, че са знаели и за теб.
Замислих се за всички възможности, които имаха, за да ме убият. За всички случаи, в които усещах близостта им през седмиците след смъртта на дядо Портман. Дали ме бяха следили? Дали бяха чакали да направя точно това, което сторих? Да дойда тук?
Чувствах се смазан. Сведох глава.
— Предполагам, че няма да ми позволите да опитам глътка от виното — рекох аз.
— В никакъв случай.
Изведнъж почувствах, че не ми достига въздух.
— Дали някога някъде ще бъда в безопасност? — запитах аз.
— Тук си в безопасност — докосна рамото ми мис Перигрин. — Можеш да останеш при нас, колкото време поискаш.
Опитах се да говоря, но заекнах.
— Но аз… няма как… родителите ми.
— Те навярно те обичат — прошепна тя, — но никога няма да разберат.
Докато стигна града слънцето вече хвърляше дълги сенки по пътя, нощните пияници бяха заседнали около уличните лампи в неохотния си път към дома, рибарите бодро крачеха във високите си черни ботуши към пристанището, а баща ми се пробуждаше от дълбокия си сън. Когато той се измъкна от леглото, аз се промъквах в своето. Дръпнах завивките направо върху дрехите с полепнал по тях пясък в мига, в който той отвори вратата и надникна в стаята ми.
— Добре ли си?
Изръмжах и се обърнах на другата страна. Излезе. Събудих се късно следобед и намерих съчувстваща бележка и опаковка таблетки срещу грип на масата. Усмихнах се, макар да се усещах донякъде виновен, задето го бях излъгал. После се обезпокоих за него. Бродеше из ливадите с бинокъл и малък бележник, най-вероятно в компанията на смахнат убиец на овце.
Разсъних се, наметнах едно яке от непромокаема материя и тръгнах да обикалям селото, а после и близките скали и плажове. Надявах се да видя или баща си, или странния орнитолог — за да огледам добре очите му, — но не открих никой от тях.