Вече се смрачаваше, когато се отказах и се прибрах в „Пасторската дупка“. Баща ми седеше и обръщаше на бара бутилки с бира заедно с редовните посетители. От броя им около него можех да преценя, че е прекарал доста време тук.
Седнах до него и го запитах дали е видял брадатия изследовател. Отвърна, че не е.
— Е, ако се случи да го видиш — рекох аз, — направи ми услуга и стой настрани, става ли?
— Защо? — взря се той със странно изражение в мен.
— Нещо не ми е по вкуса. Ами ако е луд? Ако той е убил онези овце?
— Откъде ти идват такива на ума?
Искаше ми се да му кажа. Да му обясня всичко, а той да отвърне, че разбира, и да ми даде някакъв родителски съвет. В онзи момент желаех всичко пак да си е постарому, както преди да дойдем тук и преди да намеря писмото на мис Перигрин; да бъда просто онова горе-долу нормално, пообъркано богато хлапе от предградията. Но вместо това седях до него, говорех за незначителни неща и се опитвах да си припомня как изглеждаше животът ми в онова безкрайно далечно време отпреди четири седмици и да си представя какъв ще бъде след четири седмици. Не можех. В крайна сметка изчерпахме темите за разговор, аз се извиних и тръгнах нагоре по стълбите, за да остана сам.
Десета глава
В нощта срещу вторник повечето неща, които мислех, че зная за себе си, се оказаха неверни. В неделя сутринта с баща ми трябваше да опаковаме багажа си и да отпътуваме към дома. Имах само няколко дни, за да реша какво да правя. Да остана или да си тръгна. Никоя от двете възможности не ми изглеждаше добра. Как бих могъл да остана тук и да зарежа добре познатия ми живот? И как след всичко, което бях научил, можех да си тръгна?
По-лошото беше, че нямаше с кого да разговарям. Баща ми не се броеше. Ема многократно и пристрастно излагаше доводи, за да ме убеди да остана, но нито един от тях не включваше живота, който щях да зарежа (колкото и мизерен да изглеждаше), начина по който ненадейното изчезване на единственото им дете щеше да засегне моите родители или задушаващата ограниченост, която тя самата призна, че чувства в примката. Би могла просто да каже: „С теб тук ще е по-добре“.
Мис Перигрин беше още по-безполезна. Повтаряше единствено, че не може да вземе подобно решение вместо мен, макар да исках само да разговарям с нея. Въпреки това, беше очевидно, че държи да остана; освен собствената ми безопасност, моето присъствие в примката щеше да гарантира сигурността и на останалите. Идеята да прекарам живота си като тяхно куче пазач не ме привличаше особено. (Започнах да подозирам, че и дядо се е чувствал по същия начин и донякъде затова е отказал да се върне след войната.)
Да се присъединя към необикновените деца щеше да означава, че нямаше да завърша и училище, нито да отида в колеж или да направя което и да е от нещата, които нормалните възрастни вършат. Въпреки това продължавах да си повтарям, че не съм като нормалните, а докато гладните ме преследваха, животът ми извън примката без съмнение нямаше да е особено дълъг. Щях да прекарам остатъка от дните си в страх, щях непрекъснато да се оглеждам наоколо, да ме преследват кошмари, да чакам и най-накрая да ме ликвидират.
А това щеше да е по-зле, отколкото да не отида в колеж.
Мислех си дали няма трета възможност. Не можех ли да бъда като дядо Портман, който в продължение на петдесет години беше живял, преуспявал и държал гладните далеч от примката? Тогава заговори гласът на разума.
„Той имаше военна подготовка, тъпчо. Беше хладнокръвен. Притежаваше цял килер с рязани пушки. В сравнение с теб този човек беше Рамбо.
Може да се запишеш на курс към някой полигон — нашепваше оптимистичната част в мен. — Да вземеш уроци по карате. Да тренираш.
Майтапиш ли се? Че ти и в гимназията не успяваше да се опазиш! Трябваше да се подмазваш на онзи селянин, за да ти бъде бодигард. И в момента, в който насочиш оръжие към някого, ще подмокриш гащите.
Няма!
Ти си слаб. Неудачник си. Затова той така и не ти каза кой си всъщност. Знаел е, че няма да се справиш.
Замълчи. Замълчи.“
С дни се люшках напред-назад. Чудех се дали да остана, или да си тръгна. Не ми излизаше от главата, без да мога да стигна до някакво решение. Междувременно баща ми напълно загуби интерес към книгата си. Колкото по-малко работеше, толкова повече се обезкуражаваше, а колкото повече се обезкуражаваше, толкова повече време прекарваше на бара. Не го бях виждал да пие така — по шест-седем бири на вечер, — а в такова състояние не ми се щеше да споря с него. Беше потиснат и когато не мълчеше свъсено, беше склонен да говори неща, които не ми се щеше да чуя.