„В най-скоро време майка ти ще ме напусне — рече той една вечер. — Ако не направя нещо, наистина мисля, че ще ме напусне.“
Започнах да го избягвам. Не бях сигурен обаче дали изобщо забеляза. Беше тягостно дори да го лъжа за моите прибирания и излизания.
Междувременно мис Перигрин въведе извънредни мерки в дома за необикновени деца. Все едно обяви военно положение: по-малките не можеха да се отдалечават без придружител; по-големите трябваше да са по двойки и мис Перигрин да бъде информирана кой къде е във всеки един момент. Изпитание беше дори самото разрешение за излизане.
Поставени бях часовои, които да наблюдават на смени предния и задния вход на къщата. По цял ден и през по-голямата част от нощта през прозорците надничаха отегчени лица. Ако забележеха някой да приближава, дърпаха верига, свързана със звънец в стаята на мис Перигрин, което означаваше, че всеки път, когато пристигах, тя ме чакаше до вратата с дежурните си въпроси. Какво ставаше извън примката? Дали не съм видял нещо по-особено? Сигурен ли съм, че не са ме проследили?
Не беше странно, че децата започнаха да се побъркват. Малките станаха шумни и капризни, по-възрастните бяха потиснати и се оплакваха от новите правила на достатъчно висок глас, че да бъдат чути. В прозрачния въздух се чуваха тежки въздишки и нерядко те бяха единственият знак, че Милърд броди из някоя стая. Пчелите на Хю се рояха и жилеха наред, докато не ги прогонеха от къщата. После Хю прекарваше с часове до прозореца, а ятото му яростно жужеше от другата страна на стъклото.
Олив се опитваше да убеди всички ни, че е загубила някъде оловните си обувки и се рееше като муха около тавана, хвърляше ориз върху нас, докато не вдигнехме глава да я погледнем, а тя избухваше в такъв нервен смях, че ако не се хванеше за някой полилей или за корниза на завесите, едва ли щеше да се задържи горе. Най-странен от всички беше Инок. Той изчезваше в подземната си лаборатория и правеше експерименти с глинените си войници, от които и д-р Франкенщайн би настръхнал ужасѐн: ампутира крайниците на двама, за да направи ужасяваш паяк от трети, и натъпка сърца от четири пилета в един гръден кош, за да създаде глинен супер човек с неизчерпаема енергия. Едно от малките сиви тела не издържа на напрежението и мазето се превърна в полева болница от времето на Втората световна война.
Мис Перигрин, от своя страна, не спираше и за миг. Палеше лулите една от друга и накуцваше от стая в стая, за да провери децата, сякаш те можеха да изчезнат, щом не ѝ бяха пред очите. Мис Авъсет остана. От време на време излизаше от вцепенението си и обикаляше коридорите, отчаяно викаше злочестите си похитени повереници, преди да се отпусне тежко в нечии ръце и да бъде отведена в леглото.
Развихриха се параноични предположения относно трагичните изпитания, през които минаваше мис Авъсет, и причината гладните да отвличат имбрини. Теориите варираха от фантастични (да създадат най-голямата примка в историята, достатъчно мащабна, че да погълне планета) до нелепо оптимистични (да правят компания на гладните, понеже ужасяващите чудовища, които ядат души, навярно са твърде самотни).
В къщата се възцари зловеща тишина. Два дни под ключ можеха да направят всекиго апатичен. Убедена, че установеният ред е най-доброто средство срещу депресията, мис Перигрин се опитваше да подклажда интереса на всички към ежедневните уроци, към приготвянето на храната и към поддържането на идеална чистота в дома. Когато не им беше разпоредено да вършат нещо обаче, децата се отпускаха в столовете и впиваха вял поглед през затворените прозорци, прелистваха книги с подвити страници, които бяха чели поне сто пъти, или спяха.
Не се беше случвало да видя способностите на Хорас, докато една вечер той не започна да пищи. Неколцина от нас се втурнахме към таванската стая, където беше дежурен, и го намерихме седнал сковано на един стол насред, както изглеждаше, някакъв кошмар да драска ужасѐн с нокти въздуха. Първоначално просто пищеше, но после започна да говори за някакво врящо море, за пепел, която вали от небето, и за безкраен димен облак, който души земята. Апокалиптичните му видения продължиха няколко минути, после сякаш се изтощи и потъна в неспокоен сън.
Другите го бяха виждали в подобно състояние и преди — и то нерядко. В албума на мис Перигрин също имаше снимки на пристъпите му. Знаеха какво да направят. Хванаха го за ръцете и краката и под указанията на директорката го отнесоха в леглото. Няколко часа по-късно Хорас се събуди и заяви, че не помни нищо и че такива сънища рядко се сбъдват. Останалите приеха думите му, понеже и без това вече имаха предостатъчно тревоги. Аз обаче почувствах, че крие нещо.